Преди да слезе долу, реши да отвори още веднъж пощата си, с надеждата да е получила съобщение от Тенил. Писмо от Тенил нямаше, затова пък късно през нощта й беше писал Дан.
„Здрасти, пиле!
Как се справяш? Ще ми се да имах добри новини за теб, но се опасявам, че сме в задънена улица. Днес прекарах почти целия ден в Центъра за семейни регистри, но нямам никакъв напредък по въпроса за Доркас Мейсън. Открих същия акт за раждане, който си открила и ти, но след това няма и най-малка следа. Сякаш от мига, в който е напуснала дома на Уърдсуърт, е била предадена на забвение. Единственото обяснение, което намирам, е, че може да се е омъжила за човек от колониите. Това би обяснило изчезването й от регистрите. А може би е срещнала някой моряк и е заминала да живее с него във Франция или Испания?
Изобщо не възразявам да отида още веднъж в понеделник и да се поровя още, но честно казано, проверяването на регистрите не е чак толкова сложно, а аз не съм наясно къде и как да продължим с търсенето, когато приключим с тях.
Ще ти се обадя скоро,
Прегръщам те,
— Майната му — каза Джейн на глас. Беше се надявала на Дан, но очевидно и той нямаше повече късмет от нея. Логиката й подсказваше, че няма други източници, към които би могла да се обърне за информация. Но дълбоко вкоренената й упоритост не й позволяваше да се предаде.
— Все ще измисля нещо — измърмори тя.
Когато влезе в кухнята, видя, че майка й пържи наденички. На печката имаше покрита чиния с изпържен бекон. Джуди хвърли поглед през рамо и огледа дъщеря си с набитото око на родител.
— Изглеждаш ужасно — каза тя.
— Дан не е успял да открие нищо в Центъра за семейни регистри.
Джуди обърна гръб на печката и я загледа угрижено.
— О, Джейн, мила, толкова съжалявам. Знам, че вложи цялата си душа в това търсене.
Докато тя говореше, влезе Алан.
— Добро утро — каза той, докато смъкваше ботушите си пред вратата на кухнята.
— Джейн има лоши новини — каза Джуди, докато разпределяше сръчно закуската в трите предварително затоплени чинии.
— За онова момиче, което видяхме по телевизията ли? — лицето на Алан помръкна и той се смръщи.
— Не, за проекта, по който работи — гласът на Джуди бе почти заглушен от шума на чешмата, докато Алан миеше ръцете си. — Дан не може да намери никаква следа от онази ясена, Доркас.
Алан погледна Джейн.
— Защо да не разгласим в селото какво търсиш, може пък да се окаже, че някой знае нещо — баща й рядко правеше толкова дълги изказвания.
— Хубава идея — каза Джейн. — Ще я предложа на Наперената Барбара, да видим какво може да узнае тя от собствените си източници на сведения за местната история. Сигурна съм, че общува по интернет с маниаци на тема генеалогия на Къмбрия. Между другото реших тази сутрин да изляза да се поразходя. Надявам се едно хубаво катерене към върха да ме ободри.
— О, това ми напомня нещо. Матю каза да ти предадем, че Даян ще си бъде у дома тази сутрин, ако искаш да отидеш у тях на кафе — каза Джуди.
— Матю там ли ще бъде?
— Не, ще води по-големите ученици до Адриановата стена. Много го бива да организира екскурзии.
„Да, ако един куп родители му свършат по-голямата част от работата“, помисли скептично Джейн.
— Е, тогава ще отида да я видя. Отлагам разходката за следобед.
— Да, така ще е по-разумно — каза Алан. — Тези облаци би трябвало да се разсеят до обяд. Предполагам, че следобед времето ще е хубаво.
Джейн погледна баща си с благодарност.
— Тази сутрин преливаш от добри идеи. Един хубав следобед на Лангмиър е това, от което се нуждая.
Джейк се събуди от тъпа, но неумолима болка, която сякаш разпъваше отвътре главата му. Тялото му лепнеше от пот, дъхът му вонеше на разложение, като че ли беше пил вода от канавка. Погледна измъчено към червените цифри на дисплея на радиото до себе си и изпъшка. Беше прекалено късно — и дума не можеше да става да си опитва късмета във Фелхед. Отпусна глава обратно на възглавницата и се запита какво толкова интересно беше намерил в гостуващия отбор по ръгби, та да пие с тях цяла нощ. Дори не харесваше играта. Опита да се изкашля и незабавно съжали. Искаше му се да лежи неподвижен на тъмно до края на живота си. А той, ако имаше късмет, щеше да настъпи много скоро.
Организмът му обаче беше на друго мнение. Само след минути бунтуващият се стомах го принуди да препусне към банята. След второто си посещение там започна да вярва, че не е изключено и да продължи да живее. Завлече се под душа, облегна се на стената и пусна водата да тече с все сила.