— Обичам тази гледка — каза тя, вперила очи през прозореца в скалистия хребет на Лангмиър.
— Прекрасна е — съгласи се Даян, докато вадеше краставица и лимон от хладилника. — О, да му се не види, забравих да взема кана. Бъди така добра да донесеш голямата кристална кана от шкафа в дневната, моля те.
— Готово — Джейн излезе в коридора и тръгна към дневната, чийто прозорец гледаше към истинска стена от гъста зелена растителност. А тъй като и стените бяха покрити с тъмна ламперия, тук беше мрачно дори в най-слънчевите летни дни. Нищо чудно, че семейството никога не се хранеше тук. Вместо това Матю беше окупирал помещението, превръщайки го в нещо като училищен филиал, място, на което подготвяше уроците и преглеждаше тетрадки — със съвсем различно предназначение от кабинета му, където се оттегляше да се рови в интернет и да играе на компютърни игри. „Късметлия“, каза си Джейн, запали лампата и хвърли поглед върху купа хартия върху масата. После продължи към високия стъклен шкаф, в който бяха подредени най-хубавите чаши, но в същия момент осъзна какво беше видяла и спря така рязко, че едва не се препъна. Сграбчи високата облегалка на един от столовете, за да не падне, и се загледа в подредените на масата родословни дървета, изпълнени неумело от детски ръце. Някои от децата бяха успели да намерят достатъчно големи картони, други бяха ползвали изрезки от тапети, трети бяха залепвали един за друг листове с формат А4, за да могат да съберат схемите, символизиращи семейната им история. Две от работите се набиваха на очи, защото бяха отделени от останалите, и именно те бяха привлекли погледа на Джейн.
Едното родословно дърво беше изпълнено старателно, към имената на последните клонки бяха залепени и снимки. Другото беше нарисувано набързо, свързващите линии между имената криволичеха неуверено. Но когато Джейн хвърли поглед върху прадедите на Сам Клулоу и Джонатан Брамли, незабавно й стана ясно защо Матю ги беше отделил.
Джонатан и Сам имаха общи предци — родословните им линии се сближаваха в началото на деветнайсети век. Тогава Доркас Майсън се беше омъжила, на двайсетгодишна възраст, и беше родила три деца. Семейството на Сам произхождаше от първородния й син, а това на Джонатан — от най-малкото й дете, единствената дъщеря.
Джейн не можеше да повярва на очите си. Разбира се, името бе изписано по различен начин, напълно в рамките на съществуващите през епохата изменения от този род. Това трябва да беше нейната Доркас. Не можеше да има две такива жени, родени и омъжили се по едно и също време. Ето ключовата информация, която й беше необходима за следващия етап от разследването, доказателството, че Доркас Мейсън има потомци. Матю не само беше наясно с този факт, но и го беше премълчал. Как бе могъл да й причини това? И, което бе по-важно, какво бе възнамерявал да предприеме?
Обзета от ярост, Джейн изтича от дневната обратно в кухнята. Даян вдигна поглед и видимо се стресна, когато видя изражението й. Джейн опита да се овладее, не успя и избухна.
— Какво, по дяволите, си въобразява Матю?
Тъй като срещнахме затруднения да проникнем в лагуната, останахме вън от нея и изпратихме една от лодките към брега. Първият ни опит да стъпим на сушата бе осуетен от появата на едно кану, натоварено с местни воини, които се опитаха да потопят лодката ни. Наложи се да ги пропъдим с пушечни изстрели. На втория ден успяхме да навлезем с кораба в лагуната. Туземците запристигаха на тълпи, за да ни видят. Канутата им стигнаха почти до кораба. Воините, с бойната си украса в бяло и червено, пееха и надуваха раковини — бяха страховита гледка, която подложи смелостта ни на изпитание. Не успяхме да предизвикаме прояви на гостоприемство у нито един от туземците, макар че успяхме да изясним намеренията си на диалекта, познат ни от Отахейте. По всичко изглеждаше, че няма да избегнем битката. Оставих моряци на вахта през нощта, а на сутринта бяха надошли толкова много канута, че не бяхме в състояние да ги преброим. Три дни по-късно до кораба се доближи голямо кану, на което имаше осемнайсет жени и половин дузина гребци. Решихме, че това е очакваният опит за сприятеляване. Истината обаче беше по-друга — оказа се, че това е бил троянският кон на туземците.