— Хайде, мърльо, искам само да ми духаш, ще си платя, да му се не види — той протегна ръка към главата й, но тя се измести рязко встрани и едва не падна. Той пъхна ръка между краката й и стисна силно, после внезапно я пусна и отскочи назад. — Кучко, ти на идиот ли искаш да ме правиш!?
Посегна да затвори ципа на панталоните си и Тенил разбра, че сега бе моментът да бяга. Когато скочи от пейката и се опита да мине покрай него, той замахна с юмрук и я удари по рамото, но ударът не беше достатъчно силен, та да я спре. Тя хукна в мрака, хлипайки от ужас, и се хвърли в първия гъсталак от рододендронови храсти, който се изпречи на пътя й. Проправи си път към средата на храсталака и се сви на кълбо. Сърцето й биеше ускорено, дишаше тежко, сълзи пареха в очите й. Мина доста време, докато се успокои, но най-сетне успя отново да заспи.
Сънят й беше лек и неспокоен. Всеки нощен шум проникваше до съзнанието й, и в повечето случаи я разбуждаше. Когато небето започна да просветлява, Тенил вече гореше от нетърпение да напусне Ланкастър колкото можеше по-бързо. Качи се на един от ранните автобуси за Кендал, а после на автобус от вътрешните линии на графството, който я въведе в Езерната област, изправяйки я пред истинско откровение. Беше гледала снимките на Джейн, беше чела стихове и проза за Езерната област, но въпреки това не беше подготвена за нещо такова. Винаги й се беше струвало съмнително, че някаква природна гледка би могла да събуди дълбоки чувства. Рядко бе напускала Лондон, и бе ходила само в големи курорти по крайбрежието, като Саутенд и Клактън. Собственият й ограничен житейски опит не бе предложил на очите и сърцето й особено вдъхновяващи гледки. Но сега, докато през очите й се разгръщаше истинска красота, миля след миля, тя започваше да добива смътна представа от насладата, която можеш да изпиташ от простичкия факт, че си жив и се намираш на такова място. Бе обзета от нетърпелив копнеж да напусне по-скоро автобуса, да потъне сред природата и да я приеме в себе си. Гледките бяха достатъчни, за да я накарат да забрави глада, умората и мръсотията.
Но сега, няколко часа по-късно, първоначалният възторг, събуден от красотата, бе попреминал и уморените й крака подсказваха, че е изминала много мили. Седна да почине на една плоска скална издатина и отново се зачуди как бе възможно тези места да бъдат толкова пусти. Селото Грасмиър гъмжеше от туристи, но след като се отдалечи само на десетина минути път от него, бе обзета от усещането, че е загърбила всякакви следи на цивилизация. Никога не бе разполагала с такова огромно пространство около себе си. Беше срещнала само двама души, докато се изкачваше нагоре — те идваха насреща й и тя не успя да измисли начин да избегне срещата. Беше много учудена, когато те просто й се усмихнаха и единият каза:
— Чудесен ден за разходка, нали?
Тя кимна в отговор — нямаше никаква представа как да реагира в такава ситуация. Какво трябваше да отговори? И ако отговореше, дали това нямаше да се приеме като покана за по-продължителен разговор? Но те вече я бяха подминали, зад нея се чуваше само хрущенето на камъчета под тежките им обувки. Сега Тенил отново беше съвсем сама, ако изключим птиците, които кръжаха от време на време в небето над нея. Започна отново да разглежда картата, опитвайки се да определи къде се намира. Постепенно бе започнала да прави връзка между изображенията и реалната местност. Пред нея се виждаше малко възвишение. Прецени, че когато прехвърли и него, ще може да види Фелхед в подножието на склона.
Натъпка картата обратно в раницата си. Беше й горещо и съжаляваше, че парите не й стигнаха, за да си купи вода и нещо за ядене. Преди време бе минала покрай един поток, чудеше се дали да не пие от него, но се уплаши, че водата може да не е чиста. Откъде да знае — някъде нагоре по течението в потока можеше да има и умряла овца. Сигурно си имаше причини да слагат разни химикали във водата, преди да я обявят за годна са пиене.
Тенил се изправи уморено и тръгна нагоре по малкото възвишение, от чийто връх се надяваше да види Фелхед и фермата, в която живееше Джейн. Когато се изкатери на скалистия връх, забеляза някакъв човек, който стоеше на пътеката малко по-долу от нея. Беше вдигнал бинокъл към очите си и се взираше надолу, към долината. Тенил спря, защото не й се искаше той да я забележи.
Човекът свали бинокъла от очите си и Тенил ахна. Излизаше, че когато Джейн реши да се върне в Езерната област, не само Тенил бе тръгнала подир нея. Но какво, по дяволите, правеше тук Джейк, и защо следеше бившата си приятелка?