Отправи към него ледена усмивка, стана и се обърна към Лурдес, която наблюдаваше със зяпнала уста сцената, разиграваща се пред нея.
— А що се отнася до теб, госпожице Рубио, това беше най-неетичната адвокатска постъпка, на която съм попадала. Точно това ще кажа на съдията Часкъл, щом се върна в кабинета си. Вероятно ще се обърна и към адвокатската колегия.
Лурдес понечи да се защити, но Си Джей я пресече решително. Гласът й трепереше от гняв и отвращение.
— От сега нататък изобщо не помисляй да говориш с мен. Ще общуваме само чрез писмени искания, и то пред съда. Всичко, което искаш да ми кажеш, можеш да го заявиш в съда. Ти си толкова отвратителна, колкото и твоят клиент.
Грабна куфарчето си, изправи се пред решетъчната врата и натисна звънеца да й отворят.
Бантлинг побеля като платно, а челото му се изпоти. Изведнъж той нададе пронизителен зверски крясък, който отекна в металната стая и се вряза в ушите на Си Джей, сякаш пищеше котка, която деряха жива.
— За бога, Бил. Спрете! — извика Лурдес.
Си Джей остана с гръб към него в очакване вратата да се отвори. Яростта в този глас й беше прекалено позната и тя започна тихо да се моли.
— Не съм извършил това! — виеше той. — Знаеш, че съм невинен! Не можеш да пратиш невинен човек на смърт!
Тежката врата се плъзна, Си Джей прекрачи прага и тръгна по коридора, налагайки си с усилие на волята да не се затича.
Бантлинг скочи, металният стол изтряска на циментовия под, той задърпа веригата, с която беше привързан към металната маса. Не спираше да крещи след нея.
— Шибана дърта кучка! Няма да избягаш от мен, Клои! Запомни го, шибана кучко!
Решетката зад нея се затвори и тя натисна звънеца на стоманената врата, която водеше навън. Пазачът в бронираната будка вдигна поглед от списанието, което разлистваше. Хайде, отваряй по-бързо! Краката й трепереха и тя едва дишаше. Въздух, беше й нужен въздух. Вратата избръмча.
Той ревеше неистово и дърпаше с всичка сила веригата, закачена за масата. Си Джей се запита дали някой досега е успявал да изтръгне масата, циментирана в пода. Ще я докопа ли, преди пазачът най-сетне да остави списанието и да излезе от будката си?
— Дванайсет години и още бягаш, Клои! Но аз те намерих! Намерих те отново, Бобче! Казах ти, че ще се върна! Ето ме, за теб съм дошъл…
Крясъците заглъхнаха, щом вратата се затвори след нея. Стигна до асансьора и с трепереща ръка натисна копчето за надолу. Стори й се, че минаха часове, преди вратата да се отвори и тя да пристъпи вътре, най-сетне сама. Знаеше, че видеокамерите продължават да регистрират всяко нейно движение. Краката й бяха съвсем омекнали и тя се подпря на металната стена на асансьора. Вратата се отвори и тя бързо се отправи към гишето за регистрация, където едва успя да се разпише.
— Добре ли сте, госпожице Таунзенд?
Дежурен беше Сал Тисклър. Той често водеше обвиняемите в съда.
— Да, Сал. Всичко е наред. Добре съм. Имах тежък ден.
Даже гласът й потреперваше. Тя се прокашля и пое чантата, която Сал й подаде. Извади от нея слънчевите очила и веднага си ги сложи.
— Всичко хубаво, адвокат Таунзенд — пожела й Сал и отвори последната врата пред нея.
Най-сетне излезе навън под яркото слънце.
Бързо пресече улицата и се запъти към кабинета си, минавайки покрай същите три проститутки, които бе видяла на идване да се въртят на тротоара пред ареста. Очевидно чакаха своя човек — да бъде пуснат под гаранция. Той едва ли ще се зарадва като разбере, че цял ден са се мотали около затвора, вместо да изкарват пари в Бискейн. Под ярките слънчеви лъчи всичко край нея изглеждаше нереално. Едва се удържа да не хукне през глава към сигурното убежище на кабинета си.
Дръж се нормално още съвсем малко. Вече почти стигна. Там можеш да си позволиш да рухнеш.
Зад нея някой извика името й от входа на затвора. Беше Лурдес Рубио. Гласът й бе обезумял.