— Добре. Нека те изпратя. — Той усещаше, че не трябва да настоява прекалено, защото по този начин я отблъсква. Затова реши да смени темата. — Ще се обадя на Мани да видя иска ли да вечеряме заедно. Цял следобед обикалях клубовете в Маями Бийч и не беше никак приятно. — Заключи заседателната зала и махна за довиждане на дежурния, когато минаха край него.
Продължиха мълчаливо до нейния джип и тя седна зад волана. Нямаше да има нежно изпращане като миналата вечер.
— Благодаря, Доминик. — Това беше единственото, което се изплъзна от устните й.
— Лека нощ, Си Джей. Обади се, ако имаш нужда от мен. Когато и да е.
Тя кимна и потегли.
Той се запъти към своята кола. В тъмнината на пустия паркинг се замисли за това, което бе усетил преди малко и за странните реакции на Си Джей всеки път, когато се споменеше името на Бил Бантлинг. Изпрати съобщение на Мани и провери събралите се в неговия телефон. В този миг го стресна почукване по стъклото.
Беше Си Джей. Той открехна вратата.
— За бога, Си Джей, не стряскай така хората. Особено такива като мен, въоръжени и на пуст паркинг. Добре ли си? — Огледа се за нейната кола, очаквайки да я види спряла с вдигнат капак на мотора.
— Важи ли още поканата за вечеря? — попита тя с принудена усмивка. — Защото умирам от глад.
54
Беше вече осем вечерта, а Лурдес Рубио продължаваше да стои зад дъбовото бюро в празния кабинет, загледана в дипломата си по право от университета в Маями, окачена на стената пред нея. Защо този следобед всичко се обърка така ужасно? На кремавата стена до дипломата бяха подредени многобройни награди и грамоти от различни правни и благотворителни организации, които бе получавала през годините.
Тя все още помнеше всяка дума от клетвата, която беше произнесла пред главен съдия Фифлър, а също и отвратителния лилав костюм с плънки на раменете, който бе облякла за случая. Оттогава бяха минали четиринайсет години. Съдия Фифлър отдавна не беше сред живите, лилавият костюм бе изгорен, а годините се бяха изнизали неусетно.
Лурдес винаги бе искала да се занимава със защита на криминални престъпници, въпреки силното неодобрение на майка й. Всъщност тя искаше да защитава конституционните права на невинни хора, погазени от всепозволеността, на която се радват големите и силните. Надъхала се бе с тия глупости в университета и ги бе приела като евангелие. После започна работа като обществен защитник, сблъска се с реалността и наивността й бързо се изпари.
Кой ти мисли за подслон на бездомните и грижа за умствено слабите! Адвокатите искат да печелят пари. Съдиите гледат как да си облекчат работата. Прокурорите търсят слава. За мнозина правосъдието бе просто една жестока въртяща се врата. Въпреки това тя не се отказа да бъде криминален защитник.
До днес.
Опита се да преодолее слабостите на системата, като заряза бюрократичната служба на обществените защитници и отвори собствена адвокатска кантора. Като жена от кубински произход на свободна практика, тя се бори години, за да си изгради име в една професия, доминирана от мъже, упражнявана от мъже, санкционираща най-вече мъже. За осем тежки години си създаде име в свирепа конкуренция с най-добрите в професията. Сега беше на върха, вземаше едни от най-високите хонорари и се ползваше с уважението на останалите криминални защитници в Маями. Беше спечелила купата. Но днес гледаше дипломата си с отвращение, а не с гордост. И мислеше за клиента си с презрение, а не със съчувствие.
Как позволи да попадне в клопката на същата система, която презираше от години и се кълнеше всеки ден, че иска да я промени? Как се получи така, че фактически помогна на един насилник да се изправи срещу жертвата си и да се опита да използва своето престъпление като законово оръжие, което да му донесе свободата? Това стана, защото в тази система, за да победиш, трябва да играеш мръсно на всяка цена и тя отлично знаеше колко лесно неговите внушения могат да сложат край на делото. С бърза победа за него.
Започна да подрежда папките в чантата си, за да си тръгне и да приготви вечеря за възрастната си майка, а след това да гледа някакъв филм по телевизията. Изведнъж спря, хвана се за главата.
Днес обърка правосъдието с победата и ужасно съжали.
55
Клои Ларсън. Малката хубава бъдеща юристка от Куинс, която междувременно бе пораснала и сега се правеше на прокурор. Времето не беше я пощадило. Едва я позна с тази миша прическа и бабешки костюми, които криеха прекалено много от някогашното стегнато дупе и вирнати цици. Но лицето! Такова лице не се забравя. Като на Клои. Затова я избра навремето. Беше не само хубава — беше изключителна.