Сега той седеше на твърдия стол в бокса за свидетели и всички в претъпканата зала го гледаха, камерите бръмчаха, а той беше жестоко загазил. Потта се стичаше по челото и слепоочията чак във врата му и Виктор напразно се опитваше да овлажни пресъхналите си устни.
Адвокатката на защитата, застанала пред него в своя строг костюм, беше тъмнокосата приятелка от „Кливландър“.
Знаеше, че тя е чула всичко.
61
Какво съм говорил? Какво съм говорил? Този въпрос не спираше да се върти в главата му. Хиляди приказки, но коя от тях съм разказал? Какво точно е чула тя? Онази вечер погълна такова количество алкохол, че когато се прибра, и името си не помнеше.
— Кажете си името за протокола — започна тя.
— Виктор Чавес, полицейско управление на Маями Бийч — заекна той. Спокойно, не се вълнувай!
— Откога служите в полицейското управление на Маями Бийч?
— Ъъъ, от януари. Януари двехилядната.
— Така, минаваме на преследването. На деветнайсети септември двехилядната година, вие сте дежурили от три до единайсет вечерта, когато моят клиент Уилям Бантлинг е бил задържан. Така ли е?
— Да, така беше.
— Всъщност вие сте полицаят, който е спрял неговата кола?
— Да.
— Какви бяха причините, които наложиха да спрете колата на господин Бантлинг?
Чавес се огледа глупаво наоколо, като че ли търсеше в сенките някой да му прошепне на ухото правилния отговор.
— С други думи, какво стана през онази нощ, полицай Чавес?
Чавес погледна към бележките, които носеше със себе си, но Лурдес го пресече.
— Разкажете с ваши думи, по памет, ако обичате.
Си Джей скочи от местото си.
— Възразявам. Свидетелят има право да ползва документи, които да опреснят паметта му.
Съдия Часкъл се наведе напред и погледна скептично към Чавес.
— Той все още не е декларирал пред съда, че има нужда от опресняване на паметта, госпожице Таунзенд. Освен това, полицай, допускам, че това е бил звездният момент в кратката ви кариера дотук и вие помните всяка минута от онази нощ. Защо не опитате най-напред без бележките, да видим дали ще върви?
Си Джей въздъхна, опитвайки се да не кръстоса поглед с отчаяния млад полицай.
— Бях патрулен. Намирах се на „Уошингтън“, когато забелязах ягуара, ъъъ, ягуар, регистрационен номер TTR-L57, да префучава край мен с превишена скорост на юг по посока на моста. Мостът „Макартър“. Тръгнах след него. Известно време го следвах по моста и само наблюдавах. Тогава той наруши правилника — премина от лента в лента, без да даде мигач, и тогава видях, че стопът е счупен. Настигнах го и го спрях точно пред редакцията на „Хералд“. Приближих го, поисках му книжката и той ми я даде. Беше малко нервен, изпотен, трепереше. Взех книжката и на път към моята кола спрях да огледам счупения стоп. Тогава видях някаква капки по бронята, заприличаха ми на кръв. Когато му върнах книжката, ми замириса на нещо от колата, на марихуана или нещо подобно и го попитах, Бантлинг де, дали може да отворя багажника, а той ми каза да се разкарам. Затова повиках отряда с кучета и подкрепление. Пристигна и Бочамп с кучето си Буч и Буч пощуря да се хвърля по багажника. Извинете, даде сигнал, че има нещо в него. Тогава го разбихме и открихме трупа на момичето.
— Сам ли патрулирахте, или с някой друг?
— Тази нощ бях сам.
— С каква скорост премина край вас господин Бантлинг?
— Ами, над шейсет, а в цялата зона разрешената скорост е четиридесет.
— Вие засякохте скоростта с радара, нали?
— Не.
— Значи сте карали след него и сте установили по вашия километраж, че той се движи с шейсет километра в час?
— Не. — Чавес започна да се върти притеснено на стола си.
— Къде точно се намирахте, полицай Чавес, когато за първи път забелязахте високото превишаване на скоростта? От бандита в черен ягуар, който фучи по „Уошингтън“ с цели двайсет и пет километра по-бързо от разрешеното?
— Бях на Шеста и „Уошингтън“.
— В каква посока беше насочена колата ви?