— На изток. Бях извън колата.
— Извън патрулната кола? Нека уточним това. Значи, вие не ползвате радар, не следвате моя клиент, дори сте извън патрулната кола и стоите на кръстовището, когато виждате, че той преминава покрай вас, едва надвишавайки допустимата скорост?
— Да.
— И с невъоръжено око и само девет месеца практика след завършване на полицейската академия вие можете да определите, че черната кола се движи с около двайсет и пет километра в час над ограничението?
— Да. Мога. Той се движеше опасно в силния трафик, сменяше непрекъснато лентата.
Точно по учебника.
— Защо бяхте извън патрулната кола по това време?
— Две хлапета се бях спречкали нещо и аз се опитвах да ги разтърва.
— И вие ги изоставихте, при очевидна опасност някой да пострада, скочихте в патрулната кола, която е била насочена в обратна посока и какво направихте след това?
— Продължих по Шеста до „Колинс“, оттам по Пета и обратно по „Уошингтън“ към моста.
— В такъв случай, когато сте тръгнали по Шеста сте изгубили от погледа си моя клиент?
Чавес кимна.
— Моля, говорете пред микрофона, полицай Чавес, защото съдебният протоколчик не може да запише кимането с глава.
— Да, така беше. Загубих го. Но много бързо го настигнах отново. Същата кола със същия номер TTR-L57, вече на моста.
Чавес беше не само видимо притеснен от разпита, но започваше да намразва Лурдес Рубио. Отговорите му ставаха напрегнати и остри.
— Пак ли караше бързо?
— Да. Бързо караше. Доколкото си спомням, движеше се с над сто при разрешени осемдесет.
— Но вие не го спряхте веднага, нали?
— Не.
— Колко километра горе-долу минахте по моста, преди да решите, че той заплашва сигурността на гражданите на Маями и трябва да бъде спрян?
— Около три. Спрях точно срещу зданието на „Хералд“, преди да излезе от нашия район.
— Хм. И той се подчини на сигнала?
— Да.
— Не се опита да избяга?
— Не.
— Казахте, че когато сте се приближили до него бил уплашен, нервен и се потял?
— Да.
— Като вас сега ли, полицай Чавес?
В залата се чу хихикане.
— Възразявам! — скочи отново Си Джей.
— Прекалявате, госпожице Рубио. Продължете разпита — предупреди съдията Часкъл.
— А след това сте се приближили до задната броня, за да огледате счупения стоп, който сте забелязали при преследването три километра по-рано?
— Да, забелязах счупения стоп още когато го настигнах на моста.
— И тогава ли открихте кръв по бронята?
— Да. Приличаше на кръв. Някакви тъмни петна. После се оказа, че е кръв. От момичето.
— По кое време на нощта видяхте това, полицай Чавес?
— Беше около осем и двайсет и пет.
— Осветихте ли мястото с фенерче?
— Не. Фенерчето беше в колата.
— Значи по това време на вечерта сред гъстия трафик край вас вие открихте петна по бронята и моментално решихте, че те са от кръв?
— Да. Имаше предостатъчно светлина от осветителните стълбове по моста и зданието до него. Много ясно се виждаше. Бяха тъмни и лепкави петна. Приличаха на кръв.
— След това се върнахте при господин Бантлинг, за да му дадете книжката?
— Да.
— Извадихте ли пистолет?
— Не.
— Откривате кървави петна. Казвате, че моят клиент бил нервен и паникьосан. Подозирате нещо нередно и не вадите оръжие?
— Не. Тогава още не. Извадих пистолета, когато открихме убитото момиче в багажника.
— Вие вече няколко пъти напомняте на почитаемия съд, че в багажника е имало труп. Доста пъти го повтаряте, но ние не обсъждаме това.
Чавес опита с малко по-спокоен тон:
— Приближих се отново към господин Бантлинг в колата и тогава усетих някаква миризма, нещо като марихуана.
— Колата е била основно претърсена след задържането, нали?
— Да.
— И не е била открита нито следа от марихуана?
— Той очевидно е пушел. Вероятно е глътнал фаса, преди да му поискам книжката. Тогава усетих миризма на марихуана. — Чавес беше силно смутен. Тя го правеше на глупак пред всички.
Лурдес Рубио изгледа новака многозначително, след което отправи следващия си въпрос, втренчена в Си Джей.
— Какво очаквахте да намерите в багажника, полицай Чавес?
— Дрога, оръжие — не бях сигурен. Но кучето Буч усети нещо. То щеше да раздере ламарината с лапи.