След като изведоха Бантлинг от залата и глутницата репортери се нахвърли върху следователите от оперативната група и агентите на ФБР, Си Джей като че ли започна да диша по-спокойно. След известно време Доминик се приближи и седна до нея в празната зала.
— Добра работа — каза той спокойно.
— Не свърших кой знае какво — отговори тя.
— Искът е отхвърлен, това е достатъчно. Даже без съдействието на това петле от Бийч. Някой трябва внимателно да го инструктира, преди да се изправи пред съдебните заседатели.
— Не поема. Вече опитах. И сержантът му се постара.
— Може да го пуснем на Мани. Той знае как да се справи. — Замълча и се опита да надникне в очите й. Тя обаче се беше навела над папките по масата. — Зная, че се притесняваш, но обвинението е силно, въпреки усилията на Чавес да провали всичко.
— Да се надяваме.
— А и Бантлинг не помага много на собствената си защита. Ако не се укроти, Часкъл ще го изпрати да гледа собствения си процес от затвора по вътрешния телевизионен канал.
Си Джей не отвърна.
— Хареса ми краткото ти изложение.
— Благодаря. Беше тежък ден.
— Да, наистина. Между другото, честит Хелоуин. Да те изпратя ли до прокуратурата?
— Тръгнаха ли си всички?
— Да, почти всички. Само Мани и момчетата са отвън в коридора, заедно с твоята секретарка.
— Марисол?
— Дошла е да те поздрави, предполагам.
— Съмнявам се.
— Стоя на цялото заседание. Сега си говорят с Мани. Интересен тоалет е облякла.
— Тя винаги се облича интересно. Ще имам нужда от твоята помощ.
Той нареди една по една папките в количката. Дърпаше я с една ръка, а в другата носеше тежката й чанта. Отправиха се заедно към вратата на залата, която водеше към главното преддверие.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — попита.
— Чудесно — отговори тя, този път без никакво колебание.
63
Лурдес Рубио отвори най-долното чекмедже на бюрото си и извади оттам тъмната бутилка „Чивас Регал“, скъпото уиски, което пазеше за чествания, благоприятни присъди и оправдавания на свои клиенти. Днес то щеше да послужи за друга цел. Днес просто искаше да се напие, за да успокои нервите, които тресяха цялото й тяло.
Сипа си пълна чаша и погледна към бюрото, по което бяха пръснати ужасните снимки от местопрестъплението. Разрязаното окървавено тяло на Ана Прадо и широко отворените ужасени очи, гледащи от багажника на новичкия ягуар на нейния клиент.
В този момент мразеше себе си. За това, което каза в съда, за това, което почти каза и което премълча. Днес никой не спечели. Нямаше да се празнува победа.
Тя знаеше, че клиентът й е насилник. Извратен, садистичен, брутален. Знаеше също, че е изнасилил своята обвинителка и не изпитва никакво угризение, че е разсипал живота й. Лурдес подозираше, че е извършил това и с други жени, макар да не беше направил пред нея подобни признания. Все още не. Бил Бантлинг казваше само онова, което „трябва да се знае“. Не бе изненада, така постъпваха повечето от клиентите й.
Убиец ли е?
В началото, когато я ангажира, тя категорично щеше да каже не. За нея цялата история беше някакво прикриване, клопка или направо грешка. Този човек в никакъв случай не можеше да е насилник и убиец. Още по-малко Купидон. Беше я заблудил напълно, което рядко й се случваше. Всеки защитник по криминални дела знае и приема за нормално клиентите да не казват всичко и да лъжат, защото спасяват кожата си. Но Бил Бантлинг не беше като другите. Беше преуспяващ бизнесмен, очарователен, искрен и с приятна външност. Бяха станали приятели доста време преди да го арестуват, в събота правеха заедно сутринни кросове из Соуби, а в почивните дни изпиваха понякога по едно капучино в кафенето на книжарницата. Тя взе за чиста монета всичко, което той й каза, а сега разбираше, че са я направили на глупачка. Напълно заслепена от сладкодумния психопат. Това дълбоко я засегна.