— Добре. Много е хитър. Планира всичко, дори как да открием престъплението. Накъде ни води това? Каква е връзката? — попита Мани.
— Спомни си Марилин Сайбан в изоставената военна база. Той е знаел, че полицаите я използват за тренировки. Очаквал е да я намерим там и най-закоравелите от нас да започнат да се питат за смисъла на работата си. Ами Николет Торънс, на която попаднаха хлапета в оная изоставена къща? Като че ли по съвпадение, точно тази къща е била в полезрението на полицейското управление в Корал Гейбълс заради разпространение на дрога. Ами Хана Кордова — открита в празна фабрика за тръстикова захар, която само няколко седмици преди това е била претърсвана от граничната служба по сигнал за складиране на хероин. И Кристъл Пиърс — намерена в изоставен супермаркет, където шест месеца преди това е било извършено тройно убийство. Разследва го полицейското управление на Маями-Дейд. Почти всички места, където са открити жертвите, имат някаква далечна връзка с полицейските управления, митниците и други правозащитни органи.
— Какво излиза тогава, Дом? Да не мислиш, че Бантлинг е имитатор? Да не се хванеш на въдицата, че му е била устроена клопка? Глупости! Тия далечни връзки с полицията може да са чиста случайност. Според блеещите защитници на човешките права, почти всяка къща в Маями е била претърсвана от полицията по един или друг повод. Знаеш как федералните плъзват като хлебарки, щом надушат дрога. Съгласен съм, че телата не са намерени на изискани места, но къде обикновено намираме трупове?
— Не, не мисля, че е имитатор. Той си е оригиналът. Разрезите по гръдната кост са едни и същи. В кръвта на Ана Прадо имаше същата дрога, като при останалите жертви. Един имитатор не може да знае тези подробности, особено за дрогата. Но съм убеден, че има някаква връзка с полицията.
— Може би Бантлинг е искал да стане полицай и е бил отхвърлен, или полицейска кола е убила котката му? Хората имат най-различни основания да не обичат полицията. Ние бодем в очите на всички.
Доминик кимна и отпи още една глътка кафе, преди да продължи.
— Щом казваш. Специално за Ана Прадо, убеден съм, че е имал други планове. Които не е реализирал, защото го заловихме преди това. Ако разберем какви са били намеренията му, може да открием и мястото на трофеите.
Мани поклати недоверчиво глава.
— Не знам, Дом. Полицейска връзка. Ако е имало такова нещо, как е разбрал за претърсванията, тренировките и всичко останало?
Доминик замълча.
Мани продължи мисълта на своя приятел:
— По дяволите, Дом! Ти си мислиш, че той има съучастник? Партньор, който ни се смее в този момент? Да не би да предполагаш, че е някой от нас?
67
Пет дни! Си Джей разполагаше само с пет дни до най-големия процес в нейния професионален път. Повече от година тя беше живяла, дишала, спала с това дело и като юрист знаеше, че се е подготвила за всичко, което може да се предвиди. Познаваше свидетелите, изучила бе доказателствата, знаеше всичко за жертвите. Отвън и отвътре. Напред и назад. Откакто я прикрепиха към оперативната група като обвинител, тя почти всеки ден си повтаряше наум заключителната си реч, аргументирайки я с всеки нов факт, с всяко ново тяло на жертва, а след септември можеше вече да прибави и името на обвиняемия. Да го посочи с пръст в пълната зала на разгневените и жадни за мъст съдебни заседатели.
А сега обвиняемият можеше да стане обвинител. Минаха шест седмици, откакто за първи път видя Бантлинг в препълнената зала, и вече бе възможно той да я посочи с пръст, да я изобличи пред колегите й и пред общественото мнение. Съдия Часкъл несъзнателно го възпря, адвокатката му го укроти, моментът припламна, но експлозия не последва. Той мълча шест седмици, през които Си Джей очакваше всеки ден съдия Часкъл да я извика при себе си, защото е постъпил иск, а вестниците да гръмнат на първите си страници: „Прокурорката изнасилена от Купидон! Нейният план за отмъщение провален!“. Колко време още ще бъде удържан Бантлинг? До встъпителните речи ли? Или до показанията на Чавес и на Доминик? До заключителните пледоарии? Или може би бурята ще връхлети, когато той реши да поеме защитата си в собствени ръце? Не да отхвърли обвиненията, а да обвини своя обвинител. Всеки ден в съдебната зала ще се точи като цяла вечност и напрежението в главата и гърдите й непрекъснато ще се покачва под наглия му поглед, докато най-сетне сърцето й няма да издържи и ще се пръсне.