Както често му се случваше, и този път мислите му се върнаха към Натали и му се стори, че слабата светлина на будилника осветява нейните тъмни кичури, разпилени по раменете и гърба. Неговата годеница, единствената друга жена в живота му, която беше обичал толкова силно и от която бе имал такава голяма необходимост. Само да е край нея и да я гледа как спи. Спомни си непоносимата болка, когато тя се изплъзна от него и накрая я загуби. Мъката напълно го обсеби. С нейната смърт бе умряла и част от него, като че ли някой бе издълбал гърдите и изтръгнал сърцето му. Смъртта й му показа какво чувстват близките на жертвите по делата, които разследваше, и какво имат предвид, когато му говорят за огромната мъка от загубата на любимите си. Мъка, която прониква навсякъде, до дъното на душата. Тогава проумя последната жестока тайна на членуващите в клуба на скръбта: времето невинаги лекува.
Няма да намери сили да преживее втори път подобна мъка. Спомни си, че дори минаването през празния апартамент и докосването до многобройните щастливи спомени, които го изпълваха, се превръщаше в истинско мъчение — картина или масичка, която са купили заедно, любимата й чаша за кафе. Тази всекидневна агония така го бе потиснала, че накрая той се закле никога да не позволи друга жена да влезе в живота му. Опитваше се да избута спомените назад, да ги заключи дълбоко в паметта си, но после някое познато усещане ги отприщваше и те изплуваха ярки, настойчиви, търсещи внимание. Непрекъснато виждаше красивото лице на Натали и нейната усмивка.
Лежеше до Си Джей и ароматът на косата й го подлудяваше. Въпреки всички доводи на разума, той копнееше все по-силно за нея, искаше да знае всичко за тази красива, тайнствена и неспокойна жена.
Целуна врата й, тя се размърда и се притисна към него.
— Колко е часът? — промърмори сънено.
— Дванайсет. Спала си около час.
— Дано не съм похърквала.
— Този път не си.
Тя се обърна към него и сложи глава на гърдите му.
— Умирам от глад. — Погледна към затворената врата на спалнята, под чийто праг се процеждаше тънка ивица светлина. Всичко беше спокойно. — Интересно дали нещо е останало от пилето?
— Много се съмнявам.
— Също като в лошите филми на ужасите. След като са правили любов, той я праща да му донесе бира от кухнята, но се оказва, че всичко е унищожено от любимите малки чудовища.
— Добре, че затворих вратата — продължи той в същия дух. — Иначе тлъстият котарак щеше да ме заплаши със собствения ми пистолет за още храна. Нали е лидерът!
— Май имам замразена пица. Може би и малко супа. Какво ще кажеш?
Полежаха още малко в тъмната стая, преди Доминик да се обади отново.
— Какво означават инициалите Си Джей? — попита той внезапно. — Никога досега не съм те питал.
Тялото й се стегна. Въпросът я завари неподготвена.
— Клои — прошепна. — Клои Джоана.
— Клои. Харесва ми. Защо не използваш това име?
— Не ме наричай така, моля те.
— Няма, щом не искаш, но поне ми кажи защо.
— Не мога да говоря за това. Прекалено е лично. — Тя се обърна настрана.
Той изчака малко и отново попита с въздишка:
— Ти си пълна с тайни. Защо не ми се довериш?
— Това име е част от миналото ми. Не искам да си го припомням.
— Но миналото ти е също част от теб — каза тихо той. — Аз искам да съм част от теб.
— Миналото е каквато съм била, а не каквато съм днес. Това мога да ти дам, Доминик. — Тя седна решително в леглото.
Той също седна и започна да се облича.
— Добре, добре. Щом предпочиташ така — каза примирено. — Да забъркам ли един омлет? Има ли яйца?
Тя замълча, преди да продължи:
— Виж, Доминик, трябва да ти кажа нещо и се надявам, че ще ме разбереш правилно. — Седеше на леглото в тъмната стая с гръб към него. — Процесът започва след няколко дни и докато тече, не мисля, че е… редно да се виждаме. И двамата ще бъдем под зоркото наблюдение както на пресата, така и на нашите шефове, а моите чувства към теб са изписани на лицето ми. Трябва да запазим известна дистанция.
Той прие думите й като шамар в лицето.