— Си Джей, какво значение има дали хората ще разберат за нашите отношения?
— За мен има значение. Не искам да изложа на риск делото. Не мога. Бантлинг трябва да отиде на мястото, което заслужава.
— Съгласен съм и мисля, че точно така ще стане. Обещавам ти. — Той седна до нея на леглото. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Делото е стабилно. Ти си чудесен прокурор. Той ще си получи своето. — Обърна лицето й към себе си и я погледна право в очите. — Кажи ми защо толкова силно ти въздейства? Какво друго е направил, Си Джей? Кажи ми, моля те!
В този дълъг миг вярваше, че тя ще му каже. Устните й потрепваха и по лицето й се стичаха сълзи. Но след това се стегна.
— Не! — Избърса сълзите с опакото на ръката. — Доминик, наистина държа на теб. Повече, отколкото предполагаш, но ние с теб трябва да се държим на разстояние един от друг по време на процеса. Искам да виждам нещата в перспектива и ти трябва да ме разбереш. Моля те.
Доминик посегна към ризата си и се облече в пълно мълчание, докато тя продължаваше да седи на ръба на леглото с гръб към него. Отвори вратата и в стаята нахлу светлина. Гласът му прозвуча хладно.
— Не. Не искай повече от мен да те разбера, защото не мога.
Взе ключовете и пистолета, които беше оставил на масичката в хола, и излезе.
70
Вратата на съдийската стая рязко се отвори и съдия Часкъл влетя в залата, развял черна тога.
— Всички да станат. Заседанието се открива. Ще го ръководи почитаемият съдия Леополд Часкъл — обяви тържествено съдебният пристав Ханк.
Публиката в залата замлъкна, съдията сложи очилата си и започна да разглежда списъка на кандидатите за съдебни заседатели, поставен пред него от секретарката на съда Джанин. Отделението за заседателите беше празно, както и цялата дясна страна на залата, отделена от останалата част с въже. Докато течеше подборът, там щяха да седят кандидатите. Многобройната публика и представителите на пресата изпълваха останалата част. Беше понеделник, девет и десет сутринта, осемнайсети декември.
— Добро утро на всички. Съжалявам, че малко се забавих. Имаше предпразнична закуска за съдиите и ме задържаха. Такъв е сезонът. — Прикрепил очила на върха на носа си, той огледа залата. — Независимо от сезона, не се допуска носенето на шапки в залата — каза той на секретарката и посочи с поглед червено-бялата коледна шапчица, която тя беше сложила на главата си. Стресната, тя моментално я смъкна и я пъхна под бюрото. — Така, днес ще гледаме Щатът Флорида срещу… — започна съдията и спря, втренчен в подсъдимата скамейка. — Къде е обвиняемият? — попита намръщено.
— В затвора. Водят го към залата — отговори Ханк.
— Трябваше да е на мястото си. Като съм казал девет, това не значи девет и петнайсет. Само съдията има право да закъснее.
— Да, господин съдия, но, изглежда, че е имало проблеми с него тази сутрин — поясни Ханк. — Не се е подчинил на надзирателите.
Съдията поклати ядосано глава.
— Не искам обвиняемият да бъде въвеждан насила в залата пред очите на заседателите. Това може да ги предубеди. Задръжте ги, докато той заеме мястото си. Колко са кандидатите, Ханк?
— Двеста.
— Двеста? Преди празниците? Хубава работа. Да започнем с първите петдесет и да видим как ще потръгне. Ще кажа няколко думи на господин Бантлинг, преди да започне изборът. — Той изгледа Лурдес над очилата си. — Госпожице Рубио, вашият клиент си е създал репутация на размирник както в залата, така и извън нея.
Лурдес изглеждаше притеснена, като че ли носеше вина за поведението на клиента си дори когато не е до него. На срещата при съдията миналата седмица Си Джей я видя за пръв път след Хелоуин и забеляза, че тя избягва погледа й.
— Съжалявам, господин съдия — започна тя, но я прекъсна отварянето на вратата към ложата на заседателите. Трима яки надзиратели въведоха окования Бантлинг. Беше облечен в скъп черен италиански костюм, бяла риза и дизайнерска копринена връзка. Въпреки че според Си Джей бе смъкнал поне десет килограма, все още изглеждаше добре, с изключение на лявата страна на лицето му, която бе зачервена и ожулена. Надзирателите го накараха насила да седне до Лурдес, която едва забележимо отдръпна стола си.
— Не сваляйте все още белезниците. Искам да си поговорим с господин Бантлинг — каза строго съдията. — Защо закъсняхте?
— Имахме си разправия с него, господин съдия — отговори надзирателят. — Започна да крещи и да ни ругае, защото не му разрешихме да се появи в залата с всичките си бижута. Нарече ни крадци. Трябваше да го усмиряваме, за да го извадим от килията.