— Ти беше права, че Часкъл е бързак. За една седмица отупа повече работа, отколкото други съдии за един месец. И то по углавно дело. В колко часа започвате?
— В осем. А вчера и днес заседанията продължиха до девет вечерта. Съдебните заседатели са бесни. Той им провали празниците. Дано не хвърлят вината върху мен, защото аз никога не бих се опитала да съдя убиец през най-прекрасното време на годината.
— Как мина твоята Коледа? — Тонът на разговора им се смекчи и се върна към обичайната близост. Тя му липсваше почти болезнено.
— Чудесно — излъга го. — Тиби ми подари топка от косми. И то голяма. А твоята?
— Добре — излъга я на свой ред. — Мани не ми подари нищо. Но пък си има смучка. И напълно в духа на Коледа, е подарил две.
— Така ли? Не на теб, надявам се.
— Не. Но твойта секретарка през следващите седмици ще носи поло с висока яка.
— Всички мъже ли са слепи?
— Да. Всички сме слепи.
Тя не каза нищо, но се чу, че се подсмихва.
— Тиглър продължава ли да е бесен? — попита той и веднага съжали за нетактичността си.
— Не. Поне докато спечеля. Но това става все по-малко вероятно.
Той усети, че гласът й потреперва, както преди два дни, когато ги извика с Мани в кабинета си.
— Как си? — попита почти нежно. — Всичко наред ли е? Искаш ли да дойда?
Тя обаче го прекъсна решително, защото знаеше какво ще последва.
— Хайде, връщай се в леглото си — каза бързо, защото сълзите й напираха. — Извинявай, че те събудих. Лека нощ.
Тя затвори телефона, но той знаеше, че плаче. Сама в тъмнината на пустия кабинет. Напълно буден, стана и закрачи из апартамента.
Тя беше на ръба. Усещаше го в гласа й, виждаше го в очите й, все по-често през последния месец, особено през последните дни. Още едно препятствие, още една изненада…
Погледна през прозореца към центъра на града, където тя беше сама и много объркана.
Само да можеше да е до нея и да я подкрепи, когато рухне.
75
ДР. Тези инициали се появяваха тук и там в почти всички тефтерчета на Бантлинг. За различни дни на седмицата и за различни часове. През деня и през нощта. Последното вписване беше един ден преди трупът на Ана Прадо да бъде открит в багажника му. Какво означаваха те? Място? Човек? Предмет? Идея? Или нищо?
Главата я заболя от мислене. Отпи от изстиналото кафе, но не искаше да зареже всичко и да се прибере вкъщи. Ако останеше още малко, нямаше да има смисъл да се връща. Процесът започваше в осем сутринта, а вече беше два и половина. Бюрото й буквално бе затрупано с книжа. Кутии, пълни с търговски книги, данъчни декларации, дневници, адресници, банкови документи и квитанции, намерени в къщата на Бантлинг или предоставени на оперативната група от „Томи Тан“. Всичко, което се отнасяше до Бантлинг, беше разтворено пред нея като книга. Тя прегледа дневниците, бележниците с адреси и бизнес срещи, прелисти данъчните му декларации и квитанциите. Знаеше, че за някои ровенето в тия баналности изглежда безполезно, защото едва ли би довело до открития със стойност за съда. Особено след като всички тези документи вече бяха най-внимателно прегледани от опитни следователи с трениран поглед. Но тя трябваше сама да разбере как е живял нормален живот при своите извратени инстинкти. А може би именно тренираният поглед пропуска нещо…
Тя откри личния му адресник, намерен в сака на задната седалка на ягуара. Беше подвързан с черна кожа, доста протъркана, и буквално преливаше от листчета с адреси, парченца от кибритени кутии и ресторантски салфетки, на които бяха нахвърляни имена и телефонни номера. Започна да ги чете едно по едно, затруднена от почти нечетливия почерк на Бантлинг, надявайки се да открие нещо, каквото и да било. Сама не знаеше какво търси. Навремето един графолог й бе казал, че по почерка може да се различи нормалният човек от лудия. Спомни си това, докато се питаше как би оценил експертът драскулките на Бантлинг от коженото тефтерче.
Имаше стотици имена, често само първи, и почти всички бяха на жени, а към тях — телефонни номера. Бяха невероятно много, вероятно бе записвал имената на всички жени, които е срещал. Някои от тях й бяха познати от протоколите на оперативната група. Други не означаваха нищо. Докато четеше тези имена, започна да усеща, че я побиват тръпки и веднага обърна на буквата „Л“, за да се убеди, че собственото й име не фигурира там. Прегледа всичко, но не откри Ларсън. След това обърна на „К“, почти сигурна, че ще прочете написано с пилешкия му почерк: „За хубаво прекарване да се обадя на Клои. 202–18, апартамент 1Б, Роки Хил Роуд, Бейсайд, Ню Йорк“. Със свито сърце прегледа едно по едно всички вписвания. За щастие нямаше такова и тя облекчено въздъхна.