От първия ред на публиката към нея се протегнаха две силни ръце и хванаха раменете й. Агент Доминик Фалконети внимателно я разтърси. Тя гледаше с неразбиране как устните му произнасят името й. Още не чуваше, съдебната зала беше като празно пространство и тя сякаш си отиваше. Постепенно звуците започнаха да достигат до нея.
— Си Джей? Си Джей? Какво ви е? Съдията ви вика.
Думите нахлуха в съзнанието й силно като удари на прибой.
— Да, нищо ми няма. Добре съм — прошепна. — Малко съм шокирана.
— Не ми изглеждате много добре — отвърна Доминик.
Съдията беше почервенял като рак. Цялото му представление се провали. Рухна.
— Госпожице Таунзенд, можете ли да се държите като юрист? Защото на съда му дойде много днес.
— Да, разбира се, Ваша чест. Моля за извинение. — И се обърна с лице към него.
— Благодаря. Питах ви дали обвинението има да добави нещо, или да закрием заседанието?
— Не, нямам нищо повече, Ваша чест — отговори тя разсеяно, вторачена в празния стол до Лурдес, която я гледаше озадачено. Стенографката и приставът също.
— Добре. Закривам заседанието.
Съдията Кац хвърли последен сърдит поглед към залата и шумно напусна, затръшвайки след себе си вратата.
Разбунени журналисти се струпаха около нея с въпроси и навряха микрофони в лицето й. Си Джей грабна куфарчето си, проби си път през тях, без да слуша какво я питат. Трябваше да напусне залата, зданието, да се махне. Имаше необходимост да избяга.
Спусна се към ескалатора, не искаше да чака асансьора, промушваше се през бърборещата навалица от обвиняеми, жертви и адвокати, отрупала подвижните стъпала. Вземаше ги по две наведнъж. Зад нея агент Фалконети й викаше да го изчака, но тя профуча през централното фоайе, блъсна стъклената врата на съдебната палата и излезе навън в горещото слънце на Маями.
Нямаше спасение. Кошмарът започна отново.
19
Си Джей прекоси стремително улицата към кабинета си в сградата „Греъм“, влачейки след себе опашка от подтичващи репортери. Вдигна ръка в знак, че няма да коментира, и ги остави да хленчат на входа пред пропуска. Изкачи стъпалата през едно до втория етаж. Втурна се в тоалетната, огледа под вратите, за да се увери, че няма никой, че няма кой да я чуе. Захвърли куфарчето си на пода, наведе се над умивалника и се освободи от закуската си.
Опря чело на хладните, отвратително розови плочки, зачака със затворени очи световъртежът й да премине и чак тогава се осмели да излезе от кабинката. Вдигна очилата на главата си и наплиска с две ръце лицето и врата си със студена вода, почти се потопи в умивалника. Главата й тежеше като олово, едва събра сили да я изправи. Взря се в отражението в дългото огледало, заемащо цялата розова стена над празните умивалници.
Оттам я гледаше една бледа ужасена жена, много състарена за дванайсет години. Дългата, някога руса коса сега беше подрязана равно до раменете в семпла прическа на път. Кестенявата боя, която използваше, придаваше белезникав оттенък на естествения й кехлибарен цвят. Ако не защипеше косата си на кок или опашка, тя все падаше върху лицето й и пръстите й постоянно я затъкваха зад ушите. Така придоби през годините още един нервен тик. Като пушенето на цигара от цигара.
Си Джей затъкна косата си зад ушите, наведе се напред и се взря в образа в огледалото. Ясно се виждаха дълбоките тревожни бръчки, врязани в челото, и по-ситните около ъглите на зелените очи като пропуквания върху порцелан. Тъмните кръгове, прикрити с грим, издаваха неспирните кошмари и безсънието. Обикновени очила със златни рамки изпълняваха ролята и на допълнителна маскировка. Устните й все още бяха плътни, но стиснати в ъглите, сериозни, а около тях се забелязваха тънки линии с разклонения по краищата. По ирония ги наричаха линии на смеха. Тя използваше съвсем лек грим, малко маскара по миглите. Не носеше обеци, колиета, пръстени и гривни — никакви бижута. Сивият й костюм с панталони беше стилен, но консервативен, рядко слагаше пола, само когато имаше процес. Нищо в нейната външност не привличаше вниманието. Беше съвсем обикновена, незабележима. Нищо в нея не се запомняше, дори името.
Тя познаваше този глас. Веднага го различи. След дванайсет дълги години още чуваше в кошмарите си всяка нощ дрезгавия гърлен баритон с лек английски акцент да шепне в ухото й.
Знаеше също, че не си въобразява, не греши, като го свързва с Уилям Бантлинг. Този тембър сцепи мозъка й като с нож, отключи в главата й оглушителна аларма, от която й идеше да се разпищи в залата и да го посочи с пръст: „Той е! Той е! Това е той! Помощ! Хванете го!“. Но не помръдна. Не можеше. Сякаш се парализира, наблюдаваше сцената като по телевизия. У дома в креслото можеш да викаш на актьора „направи нещо, не стой така!“, но той не те чува и в края на краищата още една нищо неподозираща жертва с очи на кошута бива съсечена със сатър от злодей с маска.