Тя влезе в своя джип чероки, хвърли папките и чантата на седалката до себе си и отчаяно затърси в жабката резервната кутия марлборо, която криеше зад пътните карти и хартиените кърпички. Една цигара щеше да й дойде добре. Направо й бе необходима. Днес не е най-добрият ден за отказване. Глупава беше идеята отново да се опита да ги остави, която й хрумна, докато гасеше поредната цигара в пет часа сутринта.
Пламъчето на клечката танцуваше и подскачаше в пръстите й, които още трепереха. Най-сетне ароматните резенчета кафяв тютюн се целунаха с пламъка, върхът на цигарата светна в оранжево и колата се изпълни с познатия успокояващ мирис. Си Джей се облегна назад, затвори очи, вдъхна дълбоко дима и бавно го изпусна. Никотинът премина през дробовете й и препусна с кръвния поток към мозъка и централната нервна система, като магически и моментално отпусна всички напрегнати нерви по пътя си. Непушачите никога няма да разберат това усещане, но всички пристрастени го познават отлично — алкохоликът, отпиващ първата си глътка скоч за деня, наркоманът, поемащ жадуваната доза. И въпреки че ръцете й все така трепереха, за първи път от сутринта я обзе чувство на покой. Пусна едно димно колелце през спиците на волана и осъзна за пореден път, че никога няма да се откаже от пушенето. Никога. Измъкна се плавно от паркинга и обърна джипа към западната дъга на вход 836 по посока към междущатската магистрала 1–95 и Форт Лодърдейл.
Доминик. Пак й се мярна лицето му, каквото се появи на вратата й с тревожните бръчки, прорязващи челото. Припомни си колебливо протегнатата към нея ръка, учудения поглед, когато тя се стегна, и нараненото отдръпване, както и думите му, подсъзнателно долавящи истината: Мисля, че не ми казваш всичко.
Отблъсна го. Без да иска, но това не променяше факта. И не разбираше какви чувства предизвиква това у нея. В момента, в който разпозна Бантлинг в залата, я връхлетя шокова вълна от емоции и я остави вцепенена. Струваше й се напълно неуместно да приеме докосването на Доминик. Времето отново спря. Също както преди дванайсет години — най-обикновен и прекрасен живот, най-обикновено и прекрасно бъдеще и изведнъж — фрас! — важните неща в живота рязко се разместват. Бантлинг отново я ограби. Както навремето в спалнята, така и днес в съдебната зала, светът в един миг вече не бе същият.
Преди дванайсет часа тя нямаше да се дръпне от докосването на Доминик. Може би дори щеше да се доближи до него и да му отвърне. През последните няколко месеца, откакто работеха заедно в оперативната група, между тях се зароди мълчаливо привличане и в него имаше потенциал за нещо повече. Появи се приятно напрежение, което никой не знаеше кога, къде и как, и дали изобщо може да се разрази. Тя забеляза, че той я търси по правни въпроси по-често, отколкото е необходимо, а тя самата все нещо се консултираше с него по полицейски въпроси. Обикновено разговорите им започваха с няколко формални въпроса, след което ставаха леки, приятни и все по-лични. Тя усещаше привличането, силната химия между тях и неведнъж си бе задавала въпроса „ами ако“. Доскоро не беше съвсем сигурна в чувствата му, но сега вече нямаше съмнения. Тревогата, изписана на лицето му в съдебната зала, безпокойството в гласа му, когато се върна от съда, въпросите, които й зададе, докосването при вратата бяха достатъчно красноречиви.
Ала тя се отдръпна и той си тръгна. В погледа му за пръв път прочете, че се е засегнал, видя изненадата и смута по лицето му, задето грешно е тълкувал същността и посоката на отношенията им. Моментът отлетя. Може би завинаги. Знаеше, че изобщо не трябва да мисли за Доминик, но не можеше да се сдържи. Запали още една цигара и се опита насила да пропъди тези мисли от главата си. Не беше моментът да страда заради емоционална връзка с друг човек. Особено тъй сложен като Доминик Фалконети. И още по-особено, ако има нещо общо, дори най-дребно, с ареста и разследването срещу Уилям Рупърт Бантлинг.