— Хм. Това е проблемно. Разбираш ли, ние имаме щатска заповед за обиск, в която изрично са упоменати местните управления с достъп до къщата. Боя се, че ФБР не е в списъка. Засега нямаме нужда от вашата помощ.
Тънка ивица от капчици пот изби по намусената горна устна на Гракър.
— Знаете, че убийството на Сайбан е в нашата юрисдикция. Трупът беше намерен на федерална територия. Бюрото се заема с това разследване.
— Чудесно. Браво на вас! Само че Бантлинг е арестуван за убийството на Прадо. — Той произнесе името разчленено, като учител, който иска първолакът му да чуе всеки звук, за да запомни буквите. — Нашата заповед за обиск е въз основа на събраните фактите за това убийство. Ако намерим някаква следа, която води към случая Сайбан, веднага лично ще ви се обадя.
Гракър почервеня като цвекло. Къде си бе, Лайли, къде са ти камерите?
— Значи искаш федерална заповед?
— Да, няма как. Бюрото може да оглежда къщата, колкото си иска, когато приключим.
— Тогава ще се обадя на директор Блак.
— Директорът е запознат с положението тук и предварително ви изпраща извиненията си за всички неудобства, които може да причиним на Бюрото. А сега ме извини, вътре ме чака доста работа.
Доминик се обърна и прекоси моравата, оставяйки вбесения Марк Гракър. Другите двама тъпо мигаха и отчаяно се опитваха да се направят на важни пред камерите, които отново се насочиха към тях. Доминик мина покрай младия полицай на прага и тихо каза:
— Добра работа, полицай.
— Тоя е голям задник! — измърмори младежът.
Доминик се обърна и махна към моравата:
— Радвам се, че се видяхме, Марк. Поздравления за повишението.
После влезе в къщата.
25
Доминик прекоси няколко стаи и излезе през френските прозорци към вътрешния двор с басейна. От другата страна под палмите в ъгъла имаше една доста необикновена барака от бели алуминиеви плоскости и с нарисуван прозорец. Не беше и истинска барака, по-скоро приличаше на спретната къщурка с черен дървен покрив. Даже нарисуваният прозорец си имаше черно плътно спуснато перде. Завари Джими Фултън на вратата.
— Как понесе Гракър новината, че не е необходим?
— Зле. Много зле. Оставих го да се цупи на моравата.
Пред очите на Доминик за миг пробяга образът на почервенелия Гракър, сипещ ругатни по Стивънс и Кармеди, докато се отдалечават от авеню „Ла Горс“ с черната си климатизирана кола, и се засмя. За трите минути, необходими да прекоси къщата и да стигне до бараката, Гракър сигурно бе успял да се свърже по мобилния телефон с Блак и вече искаше на сребърен поднос значката на Доминик. Заедно със заповедта за обиск, необходима, за да влезе в къщата. Нямаше да получи нито едното, нито другото, но щеше да вдигне врява до небето.
— Ще стане лошо, Джимбо — въздъхна Доминик. — Но както казва Клеменца на Ал Пачино в „Кръстникът“, „Такива неща трябва да се случват веднаж на пет години. Да се освободим от лошата кръв“. Блак стои зад нас. Каза ми: „Само не му казвай в очите, че е гъз“.
— Блак ще запази тази чест за себе си.
— Какъв ден! — въздъхна Доминик и прокара пръсти през косата си. — Какво има в бараката?
— Отново правят снимки, остави ги на спокойствие. Ще ти разкажа какво намерихме дотук. Знаеш ли, тоя Бантлинг си е падал да реже и препарира животни. Вътре е пълно с бухали и други птици, висят от тавана. С ноктите, човките и всичко останало. Като влязох, мамка му, в първия момент помислих, че са истински. После дойдох на себе си, сложих си очилата и разбрах, че са препарирани. Вътре има и една метална количка, като тия в болниците. Абсолютно чиста, избърсана, без отпечатъци. Според нас тук нищо няма да намерим.
Фотографите свършиха и излязоха.
— Ваша е, агент Фултън — извика един от тях. — Ние изщракахме цял филм.
— Добре. Благодаря — кимна им Фултън. След това се обърна към криминалиста, който чакаше до вратата с черната си чанта. — Почакай една секунда, Боби. Искам да покажа на агент Фалконети петната кръв, преди да ги обработиш.
Двамата влязоха в бараката. Над главите им, провесени от гредите на невидими рибарски корди, висяха като в полет две препарирани сови. Между тях се спускаше единствената крушка в помещението, засенчена с кръгъл черен метален абажур. Помещението беше сравнително просторно за барака, около пет на пет метра, с циментов под и боядисани стени. Беше безупречно чисто, особено за градинска барака. По земята нямаше прашинка. Металната количка беше поставена до една от стените. Точно над нея имаше редица бели стенни шкафове. В ъгъла до количката стоеше изправена изящно препарирана бяла чапла с леко разперени криле, сякаш щеше да полети. Дългата мъхеста шия и жълтият й клюн бяха обърнати напред, а стъклените й очи се взираха в количката.