— Гамаши, а не крачоли.
— Както и да е. Но се налага да си го представиш и на рожден ден на децата си, защото има даже и клоунска маска!
Доминик гледаше петната по пода. На крачка от тях бяха стъпили жълтите лапи на препарираната чапла. Луминолът, с който след малко техниците ще напръскат всичко, щеше да светне навсякъде, където има кръв. През дългите години, откакто разследваше убийства, беше виждал цели стаи, понякога до тавана, да пламват в зловещо жълто. Как ли ще изглежда бараката, когато угасят лампата? Каква зловеща картина ще лъсне в мрака?
— Прибери всичко, Мечо. Още не знаем кое ще се окаже важно и кое не в това разследване.
26
Въпреки че нямаше кой знае колко за четене, отне й цели два часа да се запознае с полицейските доклади, болничните листове и лабораторните анализи. По средата се наложи да прекъсне, да се разходи из апартамента, да си направи ново кафе, да сгъне прането и да избърше праха от лавиците — да си намери каквото и да е занимание, само и само да избяга от смазващата тежест на спомените, които нахлуха в нея. Невероятно беше колко често не помнеше какво е обядвала предния ден, а можеше да възпроизведе в мислите си всяка секунда, всеки звук и мирис през онзи отрязък от време преди повече от десет години. Докато четеше показанията на бившия си съсед Марвин Уигфорд, се наложи да изтича до банята и да повърне за втори път. Той беше казал, че Клои се облича „предизвикателно“ за мъжете в блока и се „развява из двора“ с облекло, каквото „една жена от католически университет не би трябвало да носи“. Последната му дума беше, че „не е чудно, дето й се е случило подобно нещо, защото тя нарочно предизвикваше мъжете“. В агонията от чувства за вина и грях, която се бе научила да отблъсква през годините, душата й отново се разкъса и макар да съзнаваше с разума си, че неговите твърдения са бълнуване на болен и извратен мозък, пак се почувства омърсена и засрамена. Някъде дълбоко в себе си тя винаги бе смятала, че е отговорна за това, което й се случи, сякаш сама си го бе докарала. Години наред и милион пъти бе изброявала пред себе си какво е можела и какво е трябвало да направи, за да протече животът й различно. Беше разбрала, че това е най-трудната част от лечението — да се научи да не се самообвинява.
След принудителното посещение в банята тя се върна отново на балкона, погледа още малко лодките и яхтите, сновящи из залива, и отпи от вероятно десетото си кафе за деня. Настъпваше пиковият час и улиците около Помпано Бийч започнаха да се задръстват от коли. Мобилният й телефон иззвъня няколко пъти, връщайки я от миналото към реалността на всекидневието и тя с готовност отговори на обажданията. Това за кратко я отвлече от полицейските доклади и показанията на свидетелите, от познатия вледеняващ страх, самообвиненията и паниката, които отново се натрупваха в нея. Особено обажданията на сърдитата Марисол. Докато още беше светло, изведе Люси на разходка край брега.
След като се върна, й беше необходим още цял час, за да довърши четенето на докладите, включително и собствените си показания, в които възпроизвеждаше всеки мъчителен детайл и всеки осъзнат миг от нощта на 30 юни 1988 година. Започваше от кавгата с Майкъл в колата и продължението й на двора, след това кошмарното събуждане от вкуса на гума по устните си и смазващата тежест върху гърдите, болката от неговото проникване в нея, въпреки безуспешната й съпротива. Свършваше с милостивата загуба на съзнание, с последния спомен как хладното острие на ножа яростно срязва нежната кожа на гърдите й, а белите чаршафи под нея почервеняват от собствената й кръв. Сега, на балкона, върнала се в настоящето, тя вдигна едната си ръка да предпази гърдите си и другата да прогони невидимия страх от гърлото си, който бе стегнал гръкляна й и не й позволяваше да си поеме дъх.
В този момент телефонът иззвъня. На екрана се изписа окръжната прокуратура в Куинс. Тя изтри сълзите и се опита да овладее гласа си.
— Ало?
— Мога ли да говоря с госпожица… — Гласът от другата страна се запъна, вероятно затруднен да разчете неясно записаното име. — … госпожица Туузо?
— Таунзенд, на телефона.
— Извинете. Секретарката ми е надраскала нечетлива бележка. Моля за извинение. Аз съм Боб Шър, заместник окръжен прокурор на окръг Куинс. Обаждам се във връзка с вашето запитване. С какво мога да бъда полезен?
Тя се мъчеше да събере мислите си.
— Да, господин Шър, благодаря, че ме потърсихте. Искам да зная каква е процедурата за екстрадиране на престъпник в щата Ню Йорк? — Отново беше деловата адвокатка. Прокурорът в нея надделя и изведнъж случаят сякаш се отнасяше за друг човек.