— Забрави ли, че съм полицай? Нали ни плащат, за да откриваме разни неща. Всъщност обадих се в кабинета ти и Марисол ми го даде, а аз просто го намерих по картата в интернет.
Тя си отбеляза наум да превърне живота на Марисол в ад още сутринта.
Изтече още един неловък миг и накрая той попита:
— Може ли все пак да вляза? Искам да ти разкажа за обиска. Освен ако не си заета. — Погледът му се плъзна зад нея и небрежно обходи апартамента.
Тя отговори бързо, даже прекалено бързо:
— Няма никой при мен. — Осъзна, че се издаде, и добави по-бавно. — Просто съм много уморена и ме боли главата… — Погледна го и видя изпитателните му очи да четат в нейните. Опита още веднъж да се усмихне и да изглежда що-годе нормална. — Разбира се, извинявай, заповядай. — Отвори вратата и той влезе. Застанаха за миг един срещу друг, после тя се обърна и тръгна към кухнята. — Искаш ли чаша вино или си още на служба?
Той я последва.
— Нали каза, че те боли глава?
— Боли ме — отвърна иззад вратата на хладилника. — Виното много помага срещу главоболие. Веднага го забравяш!
— Е, в такъв случай ще пийна една чаша — засмя се той.
Огледа се. Апартаментът беше обзаведен с вкус в живи цветове. Кухнята светеше в слънчевожълто, а бордюр с мотив от тропически плодове я опасваше цялата. Дневната беше боядисана в наситеночервено, а по стените имаше смели модерни картини. Това го изненада. Си Джей винаги изглеждаше много сериозна. Не знаеше защо, но бе очаквал жилището й да е в бяло и сиво, може би тук-там с кремави акценти, но определено с голи стени.
— Харесва ми апартаментът ти. Светъл е и весел.
— Благодаря. Обичам да е цветно около мен. Успокоява ме.
— А и мястото е чудесно. Каква гледка само!
Голяма плъзгаща се стъклена врата извеждаше от дневната към балкона. Оттам се чуваше плискането на вълните и се виждаха светлините на Помпано Бийч.
— Да, и на мен ми харесва. Живея тук от пет години. Малък е. Само две спални. Но тъй като живеем само с Тиби и Люси, ни стига.
— Тиби и Люси?
— Тиби в момента сипе бели косми по хубавите ти черни панталони. — Като по поръчка Тиби измяука тъжно и протяжно, търкайки се в краката му. Доминик погали по главата дебелия котарак, а той замърка жално, все едно никой никога не го е приласкавал. — … А това е Люси. Ела, миличка. — Подушила миризмите от отворения хладилник, Люси се дотътри в кухнята, душейки във въздуха. Си Джей я почеса и потупа зад дългите уши. — Малко вече недочува, но не е страшно, нали Люси? — Си Джей наведе лице към муцуната й и беше възнаградена с радостно излайване. Опашката лудо се въртеше.
— Тук е тихо. Не е като в Маями.
— Обичам тишината. Както във всеки голям град, в Маями има много откачени. Всеки ден ги виждам, те са работата ми. Но няма защо и да живея с тях. Е, и Форт Лодърдейл не е център на нормалността, но е по-кротко. Освен това не ходя на работа тук. Знаеш какво не бива да правиш, където си печелиш хляба!…
— Харесва ти да си анонимна?
— Определено! Струва си половинчасовото шофиране всеки ден.
— Аз съм много отдавна в Маями. Влязъл ми е под кожата. Не мога да живея по-далеч от двайсет минути път от хубав среднощен кубински сандвич.
— Границата между Брауард и Дейд е само на петнайсет минути. Черен боб и ориз има и в Холивуд и Уестън. Само дето е малко по-скъпо.
— Вярно. Може да се прехвърля в участъка в Брауард. Следващия път като чуеш за мен, ще карам бус под прикритие и ще ловя деца, избягали от училище.
— Не преувеличавай. В тия райски места не е скучно като в Айова. Макар че по-добре да беше. Доста лоши работи се случват и извън града. Всяка година все повече.
— Шегувам се, разбира се. Окръг Брауард си има своите проблеми и те стават все по-сериозни. Дори условно осъдените откаченяци ги пращат да живеят по-далеч, на повече от седемдесет километра от полицейския надзорник, който им е определен. — Замисли се, поглади брадичка. — Аз просто обичам Маями. Свикнал съм му. Приятно ми е да свиквам с нещата. Общо взето съм лесен човек.
— Хубаво е да го знаем — отвърна тя благо.
И двамата замълчаха, отпиха от виното. Тя изглеждаше много уморена, направо изсмукана. Косата й беше прибрана назад в кок, но няколко кичура се бяха изплъзнали и обграждаха леко загорялото й лице. Беше без очила, само няколко пъти я бе зървал без тях. Даже без грим беше хубава. Много хубава. Притежаваше естествена красота, което рядко се среща. Странно защо се опитваше да я прикрива. Но да не забравяме, че системата на наказателното правосъдие е мъжки свят, особено южно от линията Мейсън-Диксън, дори в голям град като Маями. В професионалните среди беше пълно със съдии, полицаи и адвокати, които не търпяха жените. През тринайсетгодишната си служба беше видял много жени да се борят, за да бъдат уважавани в съда, колегите им да ги приемат сериозно. Си Джей я приемаха така. Винаги. Навярно беше най-уважаваната прокурорка. Дори повече от смахнатия й шеф Тиглър. Видя сивото й сако на облегалката на един от кухненските столове и забеляза, че е не се е преобличала след работа.