Прегледа отново заповедта за ареста на Бантлинг, която съдържаше цели три страници. В нея се изреждаха имената на двайсет и пет души, всички от полицията. Изписани бяха първо инициалите, после фамилните имена, управлението и номерата на полицейските значки. Те бяха свидетели: полицаят, спрял колата на Бантлинг, първото подкрепление, пристигнало на мястото на задържането, спешният патрул, полицаите, извършили обиска и намерили тялото на Ана Прадо в багажника, разследващите детективи, специален агент Д. Фалконети, значка 0277.
В срок от двайсет и един дена от датата на ареста тя трябваше да изготви обвинение за предумишлено убийство и да изправи Бантлинг пред съдебния състав. Това означаваше, че трябва да разпита всички свидетели, да протоколира показанията им и да изготви резюме на случая за съдебния състав, което да предаде на Мартин Ярс, помощника на шефа Тиглър. Само Ярс имаше право да представя случаите пред съдебния състав. Той щеше да предяви и обвинението, навярно въз основа на показанията на Доминик Фалконети, водещ разследването. Съдебният състав заседаваше само в сряда. Днес беше четвъртък. Следователно, оставаха й само две среди. Ако не успее да се подготви за това време, задължена бе да състави информация за углавно престъпление — клетвен документ — за непредумишлено убийство в рамките на двайсет и един дена. След това отново можеше да повиши степента на първа или предумишлено и Ярс да представи искането пред съдебния състав. А за да го направи, пак са й нужни клетвени показания от всички възможни свидетели, подкрепящи с факти тезата на обвинението. И в двата случая срокът беше двайсет и един дена, омагьосано число и твърде кратко време.
А часовникът тиктака неумолимо.
Тя преглътна остатъка от кафето и разтри с пръсти слепоочията си. Те отново пулсираха. Трябваше да реши как да действа. И дали да продължи. Времето беше ограничено и тя не разполагаше с много дни за размисъл. Полицаите трябваше да минат през кабинета й и показанията им да се запишат, което щеше да отнеме няколко дни.
Погледна часовника си. Беше девет и половина. Грабна чантата и слънчевите очила и се запъти навън покрай секретарките и намусената Марисол, облечена днес от главата до петите във впити морави дрехи.
Зарече се, че ще вземе решение, едно или друго.
След като се върне.
30
Малката двуетажна къща на улица „Алмерия“ в богатото предградие на Маями Корал Гейбълс беше много красива. Построена преди около шейсет-седемдесет години в стар испански стил, тя беше четвъртита, боядисана в тъмножълто и покрита с оранжеви вълнообразни керемиди. От саксиите под всички прозорци преливаха красиви яркобели, червени и жълти цветя, а буйни цветни лехи обточваха от двете страни покритата с тухли пътека, която отвеждаше до сводеста дъбова врата с панти и брава от ковано желязо. Нищо във вида й не напомняше за психиатричен кабинет. До вратата, точно над керамичната пощенска кутия, висеше малка табелка с надпис „Д-р Грегъри Чеймбърс“.
Си Джей отвори вратата и влезе. Чакалнята бе покрита с мексикански плочки, всичко беше съчетано в бледожълто и светлосиньо. Успокояващи цветове. В четирите ъгъла на стаята разперваха листа палмови дръвчета, а покрай стените бяха подредени удобни кожени кресла. Голямата махагонова маса в средата беше отрупана със списания, а някъде отгоре тихо се носеше „Аве Мария“ на Шуберт в изпълнение на Сара Брайтман. Успокояваща музика. Богатите откачалки не трябва да се тревожат и възбуждат, докато чакат добрия чичо доктор.
Зад бледожълтата стена, разделяща „нуждаещите се от помощ“ от „здравите“, седеше секретарката Естел Риверо. През малкото стъклено прозорче се виждаха къдриците на вирнатата й прическа, червенееща се като есенен изгрев.
В чакалнята нямаше никой. Си Джей бутна леко камбанката на малкия прозорец. Разнесе се приятен звън, Естел отвори стъклото и отправи широка усмивка през огненочервените си устни.
— Здравейте, госпожице Таунзенд. Как се чувствате днес?
Не е ли забранено на персонала да задава такива въпроси в отсъствие на лекаря?
— Добре съм, Естел. А ти как си?
Естел се изправи. Прическата й се скри над прозореца, но лицето й остана да се вижда. Беше съвсем ниска, малко над метър и половина.
— Изглеждате много добре, госпожице Таунзенд. Гледах ви по новините снощи. Оня тип е напълно извратен! Какво е правил с горките жени! — клатеше глава.