— Доста ме притесни снощи, Си Джей. По гласа ти познах, че нещо не е наред. Какво става?
Тя смени положението на краката си, после отново ги кръстоса. Устата й беше пресъхнала.
— Свързано е със случая „Купидон“.
— Аха, имате нужда от моя професионален съвет?
Точно в това беше проблемът. Освен че беше неин личен психиатър през последните десет години, Грегъри Чеймбърс бе и неин колега. Като съдебнопсихиатричен експерт той често помагаше на щатската прокуратура и на полицейските управления в разследването на углавни престъпления. Поне в дузина случаи бе давал показания от страна на прокуратурата като експерт по сложни случаи на убийства и битово насилие, когато е трябвало да се разясни на съдебните заседатели психичната основа на мотивите за престъплението. Защо хората причиняват зло? Дарбата му на терапевт да слуша насърчаващо не беше по-голяма от таланта му да го слушат с увлечение като експерт. С мекото си изражение, предразполагаща усмивка и впечатляваща опитност, Грегъри Чеймбърс можеше да обясни с прости думи и най-сложното: възрастни мъже извършват сексуални посегателства върху деца, защото са педофили; млади мъже преследват приятелките си с огнестрелно оръжие, защото са психопати; майки убиват децата си, защото са бисексуални; ученици застрелват хладнокръвно своите съученици, защото са психически разстроени.
Диагнозите му винаги бяха точни. Полицията му вярваше и го уважаваше, както и обществеността. Това, естествено, обясняваше и процъфтяващата му частна практика в снобския квартал Корал Гейбълс и хонорарите от триста долара на час. Богатите могат да си позволят и да са малко луди. За щастие Си Джей ползваше отстъпка заради работата си в правораздаваща институция. Тя никога не го призоваваше да дава показания по нейно дело. Внимаваше строго да спазва границата, за да не възникне конфликт на интереси в съда. Но го канеше в конференции и семинари по прилагане на закона, а понякога неофициално търсеше професионалното му мнение по нейни случаи. В тази своя роля той се явяваше едновременно неин колега и приятел и в тези случаи тя просто се обръщаше към него с Грег.
Днес обаче той беше доктор Чеймбърс.
— Не, не търся експертния ви съвет. Нямаше да звъня в девет вечерта за подобно нещо — усмихна се вяло.
— Ценя това, още повече, че други съвсем не са така внимателни. Веднъж например Джак Лестър ми се обади в един посред нощ. — Той се усмихна съзаклятнически. — Но на мен наистина не ми пречи.
Джак Лестър също беше прокурор по углавни престъпления и Си Джей го презираше.
— Джак Лестър е нафукана арогантна мижитурка. На ваше място щях да му затворя телефона.
Той се разсмя.
— Ще запомня този съвет за следващия път, защото съм сигурен, че ще има такъв. — Лицето му отново стана сериозно. — Щом не ме търсиш за професионален съвет, тогава какво… — Не довърши, но пак прозвуча въпросителната нотка.
Тя се размърда в креслото. Секундите звучно отмерваха времето в съзнанието й. Едва доловимо прошепна:
— Знаете защо започнах да идвам при вас. Защо ви потърсих като… пациент.
Той кимна:
— Кошмарите ли? Върнаха ли се?
— Не, боя се, че този път е по-лошо от кошмарите.
Тя огледа отчаяно стаята и оправи с ръце косата си. Трябва да запали една цигара!
Той се намръщи.
— Какво е тогава?
— Този път той се върна — прошепна тя с разтреперан глас. — Но наистина. Той съществува. Той е Уилям Бантлинг. Купидона. Това е той!
Д-р Чеймбърс поклати глава, сякаш не разбираше какво му казва.
Тялото й се разтърси, сълзите, които бе сдържала толкова дълго, бликнаха от очите й и потекоха по лицето.
— Не разбирате ли какво ви казвам? Той е Купидон. Мъжът, който ме изнасили. Клоуна!
31
Д-р Чеймбърс застина, после бавно издиша и каза със спокоен и овладян глас:
— Какво те кара да мислиш така?
Той беше психиатър и работата му бе да посреща изненадите в крачка.
— Гласът му в съда. Разпознах го в мига, в който се разкрещя на съдия Кац.
Още хлипаше, но се опитваше да се овладее. Той се пресегна и взе кутията с хартиени кърпички от бюрото си.
— Ето, вземи. — Намести се отново в дълбокото кресло, закри уста с ръка, поглади брадичката си. — Сигурна ли си, Си Джей?