— А какво ще стане с твоето разрешително за упражняване на адвокатски права, ако скриеш от съда конфликта на интереси?
— Само аз зная, че има конфликт. Никой не може да докаже, че зная. В някакъв момент ще се наложи да заявя дали съм го разпознала на процеса. Мога да живея в мир със себе си, ако отрека. — Замълча, защото се сети за още нещо, което трябваше да вземе предвид. Обърна се спокойно към него: — Доктор Чеймбърс, поставям ли ви в неудобно положение? Задължен ли сте да докладвате на някого?
Като лекар той беше длъжен да съобщи на полицията, ако някой пациент разкрие намерението си да извърши престъпление. Всичко друго, научено по време на сеансите, беше лекарска тайна. Замисълът на Си Джей да укрие конфликта на интереси вероятно беше в нарушение на адвокатския етичен кодекс, но не съдържаше криминален елемент.
— Не, Си Джей. Това, което смяташ да направиш, не е криминално деяние. И всичко, изречено между нас в този кабинет, е поверително. Не съм длъжен да го докладвам. Но аз самият не съм убеден, че за теб е добре да постъпиш така, както от терапевтична гледна точка като мой пациент, така и за позицията ти на юрист.
Тя размисли над думите му.
— Необходимо ми е да чувствам, че държа под контрол собствения си живот, доктор Чеймбърс. Вие така сте ме учили.
— Вярно е.
— Този момент настъпи. Сега аз контролирам нещата. Не някой си уморен детектив от Ню Йорк. Нито идиот от Окала. Не Клоуна. Не Купидона.
Замълча за последно и се изправи да си тръгне. Сълзите бяха пресъхнали и отчаянието в гласа й бе заменено с гняв.
— Аз. Аз държа нещата под контрол. Аз притежавам силата. И този път няма да позволя на кучия му син да ми я отнеме.
Обърна се и напусна уюта на красивия синьо-жълт кабинет, като махна за сбогом на Естел през рамо.
32
— Съдебномедицинска служба.
— Агент Доминик Фалконети и детектив Мани Алварес. Имаме определена среща с доктор Джо Нилсън за един и половина.
— Да, доктор Нилсън ви очаква.
Механичната бариера се вдигна, Доминик влезе в паркинга и спря своята гранпри на мястото, означено със „САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ КОЛИ“, точно пред стъклената врата на двуетажната тухлена постройка и непосредствено до една черна катафалка, последен модел.
Мани бавно отвори своята врата и стъпи на паркинга. Той, необичайно за него, бе мълчал през цялото пътуване от зданието на оперативната група до съдебномедицинската служба. Тъй като Доминик не излезе веднага, Мани се обърна към него и малко нервно го подкани:
— Хайде, идваш ли, Дом?
— Да, след минута, Мечо, ще те настигна вътре. Трябва спешно да се обадя. — Доминик беше извадил мобилния си телефон и го държеше в ръка, но явно чакаше Мани да се разкара, преди да набере.
Мани погледна към тухлената постройка и се намръщи. Не обичаше това място. Дори след шестнайсетгодишна практика и стотици трупове му ставаше гадно, когато стигнеше до тази част от работата му на детектив по тежки убийства. Причината не беше в телата от хладилната камера, можеше да гледа цял ден трупове по местопрестъпленията, без да го присвива под лъжичката. Не му прилошаваше даже от разложените трупове или от „плувците“, както им викаха, без очи или крайници, които изхвърляха всекидневно четирите хиляди канала, езера и блата около Маями. В това число не влизаха заплелите се в рибарските мрежи, хвърлените в река Маями или онези, които подплашваха сърфистите по Атлантическото крайбрежие. Тия неща не го разтърсваха, освен ако телата не бяха на деца, не издържаше, когато жертвите бяха деца, най-трудно преглъщаше това. Не, не, разсипваха го не труповете, а аутопсиите, основната задача на съдебномедицинската служба.
Аутопсиите влизаха в задълженията му, като следовател на тежки престъпления му се налагаше редовно да присъства при извършването им. Да открива кой от тринайсетте куршума, пронизали жертвата, е причинил смъртта. Или коя от раните с нож се е оказала фатална. Да установява убийство или самоубийство. Мани беше понесъл своя дял от аутопсии и не беше се отказал от работата си заради тях. Но ги мразеше, мразеше безразличието на процедурата. Открай време и не свикна с годините. Мразеше хладилните камери, ледените помещения с белите плочки, металните колички, ярката светлина, теглилките за органи, електрическите триони и клещите, черните конци, с които зашиваха тялото, когато всичко свърши. При аутопсията мъртъвците вече не са жертви, а обекти на изследвания от чудаци, които всъщност обичат да разрязват трупове — нали сами са си избрали професията и са чакали с нетърпение да тръгнат на работа, за да я упражняват всеки ден. В ледените бели стаи мъртвите тела лежат голи върху стоманените колички под любопитните погледи на всички — санитари, полицаи и пазачи — а някой доктор разрязва черепи с трион, за да гледа мозъци и да разбере колко тежат. Прекалено клинично бе за Мани и му се повдигаше. Това е. Смяташе, че всички съдебни медици са изперкани. Кой нормален човек ще избере за професия да реже и да отваря трупове и да си играе с червата им? Разбира се, същото може да се каже и за всеки, решил да разследва убийства. Сигурно си представяше как един ден ще сложат и него гол и напълно беззащитен на подобна количка, а някой съдебен медик ще бръмчи с резачката си до ухото му и ще обсъжда със своя стажант големината на пениса и тлъстините по шкембето му.