Днес се предвиждаше двамата с Доминик само да се срещнат с д-р Нилсън и да му поставят някои въпроси относно вчерашната аутопсия на тялото на Ана Прадо. Дори самото влизане в зданието обаче и представата какво става в подземието, докато те си бъбрят с доктора и пият кафе, разлупваше сърцето му. Определено не искаше д-р Нилсън да го обработва, когато се сгромоляса от сърдечен удар на същите тия бели плочки.
Мани погледна назад към отворената врата на Доминик и му изпрати знак с очи — не се будалкай с мен, амиго!
— От Нилсън ме полазват тръпки. Всеки път! — Мечо нервно подръпваше от последната си цигара в пакета.
— Настръхва се от всички съдебни медици, Мани.
— Добре де… — Погледна към Доминик, който търпеливо чакаше с телефон в ръка Мани да изчезне зад някоя от палмите. — Хубаво, разбрах. Ти си говори по телефона, а аз ще те почакам на входа. Отвън!
— Много си бъзлив за голям дебел детектив, какъвто си, Мечо. Добре. Ще те настигна при вратата. Само няколко секунди.
Мани направи няколко крачки и се скри от погледа му. Едва тогава Доминик набра номера на Си Джей в кабинета й, надявайки се да чуе гласа й, но вместо него се включи телефонният секретар и той остави съобщение. „Здравей, обажда се Доминик. Ние с Мани сме при съдебните медици. Звъннах ти преди малко, но, изглежда, не си носиш пейджъра. Останах с впечатление, че искаш да се срещнеш с Нилсън. Обади ми се, когато можеш, на 305 776 3882.“
Все още с телефон в ръката той се загледа от прозореца към размъкнатия възрастен човек зад волана на катафалката, който похапваше сандвич и отпиваше кола или бира от кутия, скрита в кафяв хартиен плик. Предвид професията му Доминик заключи, че най-вероятно прокарва сандвича си с бира.
Знаеше, че няма право, но все повече се тревожеше за Си Джей. Още сутринта бе оставил съобщение при Марисол за уговорената среща с Нилсън за един и половина, а беше напълно сигурен, че тя е отишла на работа. Тя не се обади да потвърди, че ще се присъедини към тях и той й звънна няколко пъти на пейджъра, но отново не получи отговор, което беше съвсем неприсъщо за нея, поне до вчера. Макар че тя отричаше, определено стана нещо с нея на изслушването с Бантлинг. Той видя страха в очите й, цялото й поведение в съдебната зала, побеля като призрак и за малко да припадне точно пред съдия Кац. И миналата вечер, когато разговаряха за Бантлинг, отново пребледня по същия начин и набързо го отпрати по живо, по здраво. Доминик не беше кой знае какъв психолог, но виждаше, че Си Джей Таунзенд, прокурорът с железните нерви, се страхува панически от нещо. Какво я плаши толкова? И какво общо има то с Уилям Рупърт Бантлинг?
Освен това още се опитваше да сложи в ред собствените си объркани чувства от предишната вечер. Когато видя Си Джей така изплашена, притеснена, беззащитна — и в съдебната зала, и в собствената й кухня — той изпита внезапен порив да я закриля. Да я вземе в ръцете си, само да я защити. Странно усещане. Много странно. Изключително неприсъщо за него. Разбира се, съзнаваше, че през последните месеци бяха флиртували, разбираше, че я харесва. Още по-важно беше, че уважаваше Си Джей. Ценеше духа, независимостта и готовността й да се справя в една система с повече празноти, отколкото солидни опори. Тя беше мечтата на всяка жертва — пред съда бранеше каузата си с фанатичен плам, като че доказваше нещо не само на дванайсетте съдебни заседатели, а и на себе си. Силно впечатление оставяше у него силата на нейните обвинителни аргументи в споровете й с най-ловките егоистични и нарцистични адвокати на защитата в Маями, които неизменно побеждаваше. Това особено много му харесваше.