През последните месеци те често разговаряха, било в щаба на оперативната група, било в нейния кабинет, а също и по телефона, и той бе разбрал, че ги свързва нещо повече от съдии, адвокати и обвиняеми. Преди Купидон той я уважаваше като юрист. Откакто започнаха да работят заедно по случая, започна да я харесва и като личност и жена. Не отричаше. Често му се искаше да я покани на вечеря или кино, но през последните десет месеца разследването на Купидон му поглъщаше по шестнайсет часа на ден седем дена седмично и просто нямаше време за това. А може би и по други причини. Навярно заради същите вътрешни бариери, които трябваше да преодолее, както го съветваше полицейският психолог още преди пет години след смъртта на Натали. Но миналата нощ на нейната врата, съзнателно или не, той ги бе отхвърлил от себе си и бе последвал импулса си. А сега съжаляваше. Ами ако целувката му я беше уплашила?
Шофьорът на катафалката свърши сандвича и вероятно съобрази, че щом Доминик е паркирал на място, запазено за полицията, най-вероятно е полицай, та кафявият книжен плик изчезна.
Доминик излезе от колата и изкачи циментовите стъпала към входа. Там стоеше и пушеше цигара млада жена, която беше виждал на рецепцията. Тя весело бъбреше с два пъти по-възрастен от нея мъж, бивш детектив от Маями-Дейд, прехвърлил се към съдебномедицинския отдел заради по-добрата пенсия и по-краткото работно време. Двамата бяха така погълнати от разговора си, че Доминик мина покрай тях, без да си прави труд да ги поздравява. Огледа се, но не можа да открие Мани. Или съвсем се е уплашил и се е скрил да го изчака в храстите, или злият главен експерт по съдебна медицина Джо Нилсън го бе придърпал вътре. Като стигна до стъклената врата, видя, че се е случило второто.
Джо Нилсън бе заклещил Мани до един син диван с кафяви възглавници от седемдесетте години и той просто не можеше да се измъкне. Нилсън беше със зелената си престилка и резедава памучна шапка за еднократна употреба. Доминик видя отдалеч, че оживено обяснява нещо на Мани и размахва ръце пред носа му. По облеклото му си личеше, че току-що се е възнесъл от подземието в света на живите. За щастие, беше се сетил да свали гумените ръкавици, преди да се качи горе и да се здрависа с детектив Мани Алварес, който вече беше пребледнял и явно спешно се нуждаеше от цигара или торбичка за повръщане.
Доминик влезе при тях и опита с усмивка и протегната ръка да спаси положението.
— Здравейте, доктор Нилсън. Дано не съм ви забавил. Трябваше спешно да се обадя по телефона.
Д-р Нилсън се обърна към Доминик, освободи Мани от безизходното му положение до дивана и енергично разтърси протегнатата към него ръка.
— Не, ни най-малко! Тъкмо питах инспектор Алварес как върви разследването. Казах му, че очаквам и двама ви с голямо нетърпение, защото искам да ви покажа долу нещо много интересно.
Неудържимият ентусиазъм на Джо Нилсън в работата беше една от причините Мани Алварес да се чувства така неловко. Докторът беше висок, слаб и жилав мъж, с хлътнали очи, който според Доминик трябва да е боледувал в детството от щръклица, защото не беше в състояние да остане неподвижен дори за миг. Ръцете, очите, умът, краката, нещо в него непрекъснато се движеше. Ако го притиснете на едно място, започва да пристъпва от крак на крак, мига все по-често, а носът му потръпва. Сякаш главата му всеки момент ще експлодира.
— Чудесно. За Прадо ли се отнася или за някое от другите момичета?
— Току-що повторно обследвах тялото на Прадо. Но извадих и картоните на останалите жертви, ще ги прегледам отново внимателно, защото сега вече зная какво да търся. Да започваме ли? — Веждите на д-р Нилсън заиграха нагоре-надолу в усилващо се темпо и той започна да примигва. Закъсняваха. Влакът трябва да тръгне от гарата. Веднага!
Мани имаше ужасен вид. Просто ужасен. Беше станал направо зелен.
— Мани, добре ли си? Искаш ли да изчакаш тук? — попита Доминик.
— Как така ще ни чака тук? — намеси се енергично Нилсън. — Хайде, тръгвайте, инспекторе. Долу в лабораторията има готово кафе. Ще ви ободри!
И д-р Нилсън ги поведе към асансьора.
— Да, идвам, идвам. След вас, по дяволите! — измърмори Мани примирено.
Вратата на асансьора се отвори и тримата влязоха в клетката, достатъчно просторна, за да побере количка.
— Доктор Нилсън, щатският прокурор също искаше да присъства. Тъкмо изпратих съобщение на… — започна Доминик, но докторът го прекъсна.