— Значи тоя психар, той е психар, щом са му предписвали халоперидол… — започна Доминик, но гневът задави думите му. В него изригна ярост от скверната картина, която започна да се очертава в главата му. Сякаш смъртта на тази млада жена не беше достатъчно трагична. Или достатъчно ужасна. Чакайте, ченгета! Сега идва най-интересното! Пресече мислите си по средата и попита: — Какво значи това, доктор Нилсън? Какъв е той, шизофреник, депресивен маниак или психопат? Защо са му предписвали халдол?
— Аз не съм психиатър, агент Фалконети. Не мога да поставя диагноза ей така. Халоперидолът се използва при различни психични смущения.
— О, не. Само да не се окаже невменяем! — възкликна Мани.
Защитата можеше да извади тоя коз, ако се окаже, че обвиняемият има документирана анамнеза за психични отклонения, параноична форма на шизофрения, маниакална депресия или някакви други психични разстройства. И ако докаже, че не осъзнава природата или последиците от своите действия и не разграничава добро от зло, тогава и обвинението, и съдебният състав ще са длъжни да го признаят за невменяем. Никой не иска това. Вместо да отиде право в затвора, ще му угаждат в местната лудница. В такива случаи няма минимална присъда. И нищо не задължава да го държат затворен до живот. Щом оздравее психически, просто си го пускат. С малко късмет и с достатъчно пари ще може да си купи благоприятни психиатрични експертизи и само след десет години билетът му до вкъщи е осигурен.
В главата на Доминик се завъртяха последните минути от краткия живот на бедната Ана Прадо. Спомни си сините й очи, когато я видя за първи път в багажника, ужаса от последните мигове, запечатан завинаги в тях. Сега вече и той, не само Мани, усети гадене в стомаха. Издаде някакви нечленоразделни звуци, опитвайки се да стегне мислите си, да разбере неразбираемото и бавно започна да описва на глас сцената от лошия филм на ужасите, която се заниза в съзнанието му.
— Значи психарят най-напред дава на момичето от халдола, който е предписан за него. Тя моментално изпада в унес и той я извежда през вратата на „Левъл“. Под носа на стотици очевидци, половината от които са толкова друсани или пияни, че няма да разберат даже и ако собственото им гадже е сериен убиец. После я скатава някъде, държи я в безпомощно състояние с хапчета или инжекции и я чука. След като се е заситил, след дни или седмици на изнасилвания по всички възможни начини, я оставя да се свести за големия финал. Закачва я на венозната система и парализира всеки мускул на тялото й, но я оставя в съзнание, за да може да усеща ужасяващата болка, докато разрязва със скалпела гърдите й, чупи гръдния кош и ребрата й и изважда живото й сърце. Майчице, какъв изверг!
Д-р Нилсън се обади. Този път в гласа му липсваха приповдигнатите нотки отпреди малко, иначе Доминик щеше да го фрасне, или поне щеше да го държи, докато Мани свърши тази работа.
— Намерих остатъци от лепенки по клепачите и доста от миглите й са изскубнати.
— Какво значи това?
— Предполагам, че е залепил очите й да стоят отворени.
— Значи е искал тя да вижда какво прави с нея. Как изтръгва сърцето й. Боже мой! — Доминик разтърси глава, опитвайки се да прогони тази последна картина. — Добре че го пипнахме, Мечо.
Мани погледна към голото обезобразено тяло на Ана Прадо. Та тя е нечия дъщеря, нечия сестра, нечия любима! Момиче, красиво като манекенка! А сега кожата й от пъпа до шията и под гърдите бе зашита на зигзаг бодове с черен метален конец, който образуваше кръст и прикриваше дупката, където е било сърцето й.
— Мразя операционната на съдебна медицина! — едва можа да изхрипти Мани.
34
Улица „Далия“, 134–05, апартамент 13, Флашинг, Куинс, Ню Йорк.
Ето го. Черно на бяло. В справката пред нея, която Доминик й донесе миналата вечер. Адресът на Уилям Рупърт Бантлинг от април 1987 до април 1988 според шофьорската му книжка, издадена в щата Ню Йорк. На една автобусна спирка от университета „Сейнт Джонс“, на десет минути с кола по Северния булевард до нейния апартамент на „Роки Хил“ и точно на една пряка от салона „Бали“ на Главна улица №135, където ходеше на фитнес.
Си Джей се облегна назад в стола си и пое дълбоко въздух. От момента, в който чу ненормалния му глас в съдебната зала, тя не се съмняваше, че изнасилвачът й е Бантлинг, но сега изпита странно облекчение и увереност, че е била права. Защото вече знаеше, че няма да откачи отново. Защото гласът беше истински, а не, че тя е изпаднала в параноя. Защото връзката между Бантлинг и нейния случай вече не беше съвпадение, а факт, удостоверен черно на бяло.