35
Следващата сутрин, петък, в осем и десет тя беше отново на бюрото си. Нощта бе минала в безсъние и познатите кошмари. Накрая в пет сутринта престана да се взира в червените цифри на будилника, скочи от леглото и отиде в гимнастическия салон, преди да поеме по магистрала 1–95 за работа.
Освен двете съобщения на Доминик от вчера в гласовата поща в кабинета й, снощи намери и трето на телефонния си секретар вкъщи. Питаше я защо не е дошла в съдебната медицина и дали при нея всичко е наред. Очевидно след разговора с д-р Нилсън имаше ново развитие в разследването и чакаше тя да му се обади при първа възможност.
Всичко беше много странно. За първи път след толкова години се бе появил човек, който можеше да заеме важно място в нейния живот. С когото я свързваха куп неща, можеше да споделя и евентуално да го допусне в гнездото на своя живот. Когато разговаряше с Доминик, думите идваха без усилие. Нямаше напрегнати мълчания и принудени приказки. Всичко беше истинско, до най-дребната дума, най-незначителната тема. Звучеше глупаво и хлапашко, но тя жадно чакаше какво ще каже, как ще се обърне към нея. Всяка дума, всеки факт беше частица от пъзела, който се опитваше да разреши, за да разбере този мъж и неговата същност.
Никога не бе изпитвала физическо привличане към полицай. Намираше, че те имат силно изразен инстинкт да подчиняват не само в работата (поради нейното естество), но и в личния живот. Си Джей не обичаше да я контролират. Затова я поразяваше колко много се различава Доминик от останалите полицаи. Беше силен, но не се налагаше и владееше всяка ситуация, без да контролира. Той ръководеше оперативна група, която при всеки друг началник щеше да се раздира от сблъсъци на личностна основа, но под неговото ръководство бяха единен екип — дори под светлината на прожекторите и пред обективите на камерите, които ги преследваха през последната година. Беше забелязала също, че Доминик слуша, преди да говори — друга рядка черта при полицаите, както впрочем и при повечето мъже. През последните десет месеца бе осъзнала, че могат да си говорят по много други теми извън обвиняемите и съдебните заседания. И ако им се отдадеше възможност, щяха да открият още общи интереси — колоездене, пътувания, изкуство.
Никога преди не бе изпитвала особено желание да опознае някой мъж, дори Майкъл. Но за Доминик копнееше да го направи. След като показа чувствата си към нея през онази нощ, тя започна да си мисли, че и той преживява нещо подобно. Навярно иска да узнае всичко за нея, както тя за него. И тя като че ли беше склонна. Затова й беше толкова трудно да пожертва тези силни преживявания, преди да се наслади на цялото им богатство и да се пита до края какво е можело да бъде. Ако го бе пуснала в сърцето си. А сега бе невъзможно. Той стана поредната жертва на играта.
Залъга се за миг с илюзията, че може да му се обади, да чуе гласа му, да усети отново невероятния прилив на топлината, изпълнила я преди две нощи на вратата. Отхвърли представата още в зародиш. Решението й да продължи по случая „Купидон“ си носеше своите последствия. Знаеше го, приемаше го.
Все пак трябваше да разговаря с него при удобен случай, за да възстанови професионалната основа на отношенията им и да може да работи по делото. Тъкмо се чудеше как да го направи, когато телефонът иззвъня.
— Щатска прокуратура. Таунзенд.
— Бонжур, мадам прокурор.
Обаждаше се Кристин Фредерик.
— Кристин, как си? — Си Джей дори не се опита да поздрави на френски. И без друго отсреща не очакваха от нея подобно нещо. Обратно, по-лесно им беше, ако тя не се напъва. Защото бе излишно. Отговориха й на прекрасен английски със загатнат немски акцент.
— Здравей, Си Джей. Как е положението във вашия слънчев край на земята?
— Грее слънце! А при вас?
— Винаги съм си казвала, че ако съм престъпник, ще действам само във Флорида. Там винаги е слънчево и топло. Иначе при нас всичко е наред. Не се оплаквам. Е, няма слънце. Непрекъснато вали.
— За какво ти е да си престъпник във Флорида? Стой си на Ривиерата, там международните престъпници поне са богати, а храната е… как беше думата, която учих в училище, magnifique, ако не бъркам?
Кристин се засмя.
— Tres bien, mon amie! Много добре. Получих съобщението ти вчера. Удобно ли е да поговорим сега?
— Напълно. Благодаря, че ми отговаряш толкова бързо. Имам нужда от твоята помощ. На тоя етап предпочитам да не минавам през Вашингтон. Не искам никакви официални стъпки.