— Значи са намерили халдол в кръвта на Прадо. Защо го е направил? Какъв е бил ефектът на опиата върху нея? — попита. — Нилсън даде ли някакво обяснение?
— Халдолът е депресант. Укротява лудите. Лекарите го предписват на пациенти с психични отклонения. Успокоява ги и ги отпуска. Според Суперкопоя Нилсън, Купидон го е използвал, за да я докара в състояние на безпомощност още на вратата на „Левъл“.
— А ти не си съгласен, така ли?
— Напротив, съгласен съм. Аз също си мислех, че той преследва специална цел, особено след като се оказа, че халдолът дава такъв ефект. Нагледал съм се на невъобразими последствия от подобен род дроги. И все пред колкото щете свидетели. Момичетата тръгват от клубовете почти в безсъзнание. След това ги чукат толкова пъти, че и внучките им няма да са девствени. А когато се събудят като Спящата красавица в някой миризлив мотел, не помнят нищо и питат перверзния тип, който ги е изнасилил, къде се намират. Не че не съм съгласен с Нилсън, госпожо. Той просто ме дразни с непрекъснатото си кривене и мигане.
— Разбирам. И на мен ми се струва, че има някакво заболяване.
— Ако питате мен, направо си е откачен. Но още не съм ви казал най-важното, Нилсън направо загуби ума и дума от щастие: той откри в тялото й втори опиат. Явно психарят я е включил на венозна система, защото това е единственият начин да го вкара в нея. Тоя боклук е вливал във вената й дрога, докато е умирала. Нарича се мивакрон. Това му е търговското име. Знаете ли го?
— Не.
— И аз не бях го чувал. Отпуска мускулите, но не засяга съзнанието — само ви парализира. И тук е най-важното — не потиска болката. Усещате всичко, само не можете да мръднете. Как ви се струва, не е ли напълно извратен? Нилсън казва, че тя е била на включена система, когато Купидон е разрязал гърдите и извадил сърцето й. Открил е и доказателства, че очите й са били залепени отворени, за да вижда всичко.
Си Джей онемя. В съзнанието й проблесна една сцена. Бантлинг я беше принудил да отвори очи и да гледа как реже гърдите й с ножа. Ръцете й инстинктивно се сключиха отбранително отпред. Тя усети отново разкъсващата болка, чу в главата си своя собствен писък. Повдигна й се, всичко й се завъртя. Двете чаши кафе, които бе изпила сутринта, се разпениха в стомаха й и тя бързо се отпусна назад в стола.
Мълча дълго, докато Мани се обади отново.
— Госпожо адвокат, на линията ли сте?
— Да, Мани. Мисля — прошепна тихо тя. Наведе глава между коленете си, за да върне кръвта към мозъка си и да изтласка нетърпимите образи. Трябваше да се стегне, да бъде силна. Беше твърдо решена да се справи с това.
— Помислих си, че връзката е прекъснала. Нилсън предполага, че го е правил и с другите, не само с Прадо. Поръча повторни токсикологични тестове за другите девет момичета, след като вече знае какво търси. Първите резултати може да излязат още днес следобед. Ако той не се обади, Дом ще го потърси към четири. Трябва да се свържете с него.
Тя се отпусна на стола. Световъртежът й минаваше.
— Сама ще се обадя на Нилсън. Искам да огледам тялото на Прадо. Може да се наложи да ексхумираме останалите, които не са кремирани. Искам от теб информация за доктора, предписал лекарството на Бантлинг. Кога го е лекувал, от какво.
— Еди Боуман се свърза с него вчера. Името му е Файнбърг или Файнщайн. Нещо подобно. Казал на Боуман да си гледа работата, ако няма съдебно решение. Даже не признал дали Бантлинг му е бил пациент. Лекарска тайна, обичайните простотии: „О, не, детектив, не мога да ви кажа колко жени е убил моят пациент, защото ще наруша професионалната етика. Хората трябва да имат доверие на своя лекар, когато обсъждат проблемите си с него и да не се страхуват, че ще бъдат вкарани в затвора, само защото са извадили сърцето на някакво хубаво момиче“.
— Добре, пратете ми информацията и аз ще приготвя заповед.
Настъпи дълга пауза. Тя ясно чуваше как Мани пуфка цигарата си и шума от уличното движение през отворения прозорец на колата му. Накрая той проговори отново.
— Заковахме долен перверзник, нали, госпожо?
— Да, Мани! — отвърна тихо тя.
— Сега всичко е във ваши ръце. Направете всичко възможно да го изпържат на стола.
36
Тя се погледна в малкото си огледало, пооправи се и се запъти към съда, където трябваше набързо да придвижи едно дело, насрочено за следващия петък. Ако иска да се справи с обвинението, трябва да се овладее. Д-р Чеймбърс беше прав — всеки ден ще чува и вижда неща, които мъчително ще я връщат към случилото се на 30 юни 1988 година. Това вече започна и всеки следващ път щеше да е като удар под лъжичката. Най-страшните кошмари се върнаха. Какво я чака, ако не съумее да се контролира? Нов срив? Отново тапицираната стая и пълен курс психотерапия?