А имаше ли още значение? Спомни си разговора, който води само преди два дни с Боб Шър от прокуратурата в Куинс. Страхуваше се, че ще чуе очаквания отговор. Дори ако можеше да се заведе дело — а тя като прокурор знаеше, че това е безнадеждно начинание заради липсата на веществени доказателства — но ако допуснеше, че всяка от жертвите ще се съгласи да свидетелства в съда, няма ли самият опит да повдигне обвинение да бъде пресечен още в зародиш заради давността? Изнасилването в Чикаго беше станало преди повече от десет години. Срокът сигурно бе изтекъл и всъщност изобщо не се изненада, когато откри в наказателния кодекс на Илинойс, че давността е десет години. Както и в нейния случай, делото беше окончателно приключено.
Но последното изнасилване в Калифорния беше извършено на 23 март 1994 година, преди малко повече от шест години. Знаеше, че напоследък в някои щати бяха гласувани промени в давността за сексуалните престъпления. Калифорния безспорно беше един от най-либералните щати. Може би имаше някаква възможност поне там. Тя потърси в интернет наказателния кодекс на щата, за да провери каква е давността за сексуални престъпления. Едва не заплака, когато откри отговора.
Шест години от датата на престъплението. Беше закъсняла с пет месеца.
37
Доминик прекара края на седмицата в разпитване на бивши и настоящи шефове, колеги, съседи и приятелки на Бантлинг. Опитваше се да разбере що за човек е бил и как никой не е забелязал, че не е като другите, а е истинско чудовище. Вълк, живял, работил и играл сред овцете, той бе избирал една по една своите жертви и никой, дори овчарят, не бе забелязал острите му нокти, големите уши и наточените зъби.
Въпреки че следователите от оперативната група вече бяха разпитали свидетелите още в първите двайсет и четири часа след като намериха тялото на Ана Прадо, той прецени, че е необходимо да се срещне отново с всеки от тях. Детективите си бяха свършили отлично работата, но Доминик имаше навика да остави на хората няколко дни да осъзнаят случилото се в дълбочина. Обикновено тогава излизаха неща, за които не бяха помисляли по-рано, а други започваха да им се струват подозрителни или странни.
Сега като си мисля, агент Фалконети, се сещам, че моят добър съсед Бил все изнасяше от къщи големи ориенталски килими, навити на рула, в три часа сутринта. Може ли това да означава нещо?
След още няколко седмици отново ги посещаваше лично и повтаряше въпросите. От опит знаеше, че ако гребеш достатъчно дълго от дъното на реката, може и да намериш злато.
Бантлинг беше роден на 6 август 1959 година в Англия, в Кеймбридж. Майка му Алис била домакиня, а бащата Франк — дърводелец. Пристигнал в Ню Йорк през 1982 година и следвал дизайн в Института за мода и технологии, където се дипломирал през 1987-а. В първите години след завършването си сменял няколко пъти работа като помощник-стилист в малки фирми около Ню Йорк. През 1989-а година се преместил в Чикаго като дизайнер в малка мебелна къща. След осем месеца тя фалирала и от декември 1989-а се заел с продажбите на „Индо Експрешън“, дизайнерска мебелна компания в Лос Анджелис. Останал в Калифорния пет години, а през юни 1994-та дошъл в Маями и постъпил в „Томи Тан“, елитна дизайнерска фирма в Соуби.
Всички негови съседи в Ла Горс казваха едно и също: „Изглеждаше симпатичен, но всъщност не го познавах“. Колегите му го описваха като старателен и успешен търговец. Очарователен с клиентите, но отровен като змия при преговорите на четири очи. Нямаше приятели, имаше само познати, които до един твърдяха, че не знаят много неща за него. Доминик отдавна бе разбрал, че това е често срещано явление при разследванията на убийства. Когато някой научи, че най-добрият му приятел се е оказал сериен убиец, той не е склонен да признае дори, че го е познавал, камо ли, че са били близки приятели. Веднага се появяваше синдромът на социалното отхвърляне. Все пак, ако твърденията на съседи, колеги и съдружници бяха верни, то Бантлинг наистина трябва да е бил единак.
Излезе, че единственото изключение от правилото е самият Томи Тан, шефът на Бантлинг в Маями от последните шест години. Доминик лично разговаря с него два пъти. Да се каже, че той получи шок от новината как най-добрият му служител е заподозрян в серийни убийства, е слабо. Беше направо съсипан. Тан рухна и се разплака, за късмет на Доминик в първия разговор потърси утеха на рамото на своя помощник Хектор, а при втория прибегна до услугите на Хуан. Извън признанието, че Бантлинг бил малко арогантен, което според Тан било „силно и вълнуващо“ качество, той говореше за него само със суперлативи — най-добрият търговец, откривател на „великолепни, скрити бисери по света“. Бисерите, откупени за жълти монети в Третия свят, после се продаваха за хиляди долари в преситения артистичен капиталистически рай. Тан беше богат. Нищо чудно, че толкова обичаше Бантлинг.