Изведнъж Си Джей се почувства стара. Защото той изглеждаше толкова млад, че с малко повече въображение тя можеше да мине за негова майка. А след последните безсънни нощи сигурно и така изглеждаше. Той едва ли имаше повече от деветнайсет.
— Седнете, Чавес. Моля ви, сержант, затворете вратата след себе си.
— Добре — отвърна Риберо и изгледа гърба на Виктор Чавес. — Забавлявай се добре, Вик, ще се видим след малко.
— Благодаря, сержант.
Чавес се разположи удобно в едно от креслата. Хубаво момче със смугла кожа и правилни черти. По бицепсите, изпъкващи под късите ръкави на униформата, личеше, че тренира усилено. Черната му коса беше все още късо подстригана според изискванията на полицейската академия и тя се запита преди колко време я е завършил. Той изпука с дъвката си, докато оглеждаше кабинета. Си Джей си помисли, че се прави на по-самоуверен, отколкото е в действителност.
— Вдигни дясната си ръка и се закълни пред Бога, че ще казваш истината, цялата истина и само истината.
— Заклевам се — повтори той и отпусна ръка. Извади бележник, заповедта за арест и полицейския рапорт. Кръстоса небрежно крак връз крак и Си Джей забеляза кобура му на глезена, което вероятно беше и неговата цел. Това оръжие не бе служебно, за разлика от стандартния полицейски пистолет на кръста. Ясно, играе си на каубой.
Тя отвори своя бележник и попита:
— Полицай Чавес, давали ли сте показания досега?
— Да, госпожо, няколко пъти.
— Тогава да започваме. И престани да ме наричаш госпожо. Състаряваш ме — усмихна му се тя. — Откога си в полицията?
— От февруари.
— Февруари на коя година?
— На тази.
— Двехилядната?
— Да.
— Приключи ли изпитателният ти срок?
— Не. Остават ми още четири месеца.
— С инструктор ли работиш или самостоятелно?
— От август съм без инструктор. Патрулирам сам в колата.
— Кога завърши академията? През януари ли?
— Да, госпожо. Съвсем начинаещ.
— Виж, полицай Чавес, всичко ще тръгне по-гладко, ако спреш да ме наричаш „госпожо“. — Усмихна му се отново, но този път не толкова приятелски.
Той се ухили от ухо до ухо и разкри искрящо бели зъби.
— Обещавам. Този път разбрах.
— Добре, нека се върнем тогава на деветнайсети, вторник. Ти спря Уилям Бантлинг, нали? Кажи ми какво стана онази вечер.
— Да. Бях в колата и черният ягуар мина покрай мен с превишена скорост, около петдесет и пет-шейсет километра в час. Затова го спрях.
Явно, доста трябваше да се потруди с това момче.
— Благодаря, това беше много полезна информация, но са ми нужни повече подробности.
Наблюдаваше го. Не го свърташе на едно място, играеше си с връзките на лъснатите униформени обувки и макар да се опитваше да изглежда овладян, спокоен и уравновесен, беше много напрегнат. Това беше най-сериозният случай в неговата седеммесечна кариера. Има за какво да е нервен, помисли си тя. Но за съжаление улови нещо повече зад самодоволната му усмивка от лека арогантност. Обикновено през първата година на службата си новаците от академията поемат в две възможни посоки. Едни стават напълно зависими от по-старшите — чакат напътствия, никога не вземат инициативата, непрекъснато задават въпроси и са толкова несигурни, че не смеят да направят нищо сами. Други се превръщат в Рамбовци — изцяло самостоятелни многознайковци, които никога за нищо не питат. Втората категория, напомпани със самочувствие до козирката, най-много я притесняваха. Тя разбираше как липсата на опит може да доведе до грешки, но Рамбовците, които задължително причиняват и най-големите беди, никога не си ги признават.
— Сам ли патрулираше онази вечер?
— Да.
— Къде точно?
— На „Уошингтън“ и Шеста.
— Колата ти беше с отличителните знаци, нали?
— Да.
— И тогава за първи път забеляза ягуара?
— Да.
— Къде?
— Караше надолу по „Уошингтън“ към моста „Макартър“.
— Значи на юг?
— Точно така.
— С радар ли засече скоростта?
— Не.
— Тогава как разбра, че се движи с превишена скорост?
— Криволичеше опасно между лентите и от опит определих на око, че скоростта е по-висока от разрешените четирийсет километра в час.
Това звучеше като цитат от наръчника „Как да свидетелства полицаят пред съда“.
— С каква скорост се движеше той?