Още десет жени. Дори нямаше нужда да чете материалите от Кристин, за да е сигурна, че Бантлинг е въпросният сериен изнасилвач, сериен убиец и сексуален издевател над жени. Беше изнасилил и измъчвал повече от седемнайсет жени. Беше убил десет, може би единайсет или повече.
Без показанията на Чавес нямаше да има дело. Бантлинг щеше да се измъкне за убийството на Прадо. Заради давността щеше да се измъкне и за изнасилванията из Щатите. Знаеше, че изнасилванията в чуждите страни никога няма да бъдат разследвани. Навсякъде положението беше едно и също — липсваха преки доказателства, а на правораздаването в бедните латиноамерикански страни, меко казано, едва ли можеше да се разчита. Така че и по тези случаи щеше да се измъкне. Свободата на Уилям Рупърт Бантлинг не беше застрашена. Свободен беше да преследва и дебне жени. Да измъчва и да убива отново, което неминуемо щеше да направи. Беше само въпрос на време.
Малка жертва в името на голямото добро.
Няма да се откаже от това дело, нито сега, нито по-късно. Но един въпрос оставаше без отговор. И тя не можеше да избяга от него, макар да не вярваше, че ще го открие.
Кой бе подал сигнала?
42
— Ти ме отбягваш.
В рамката на отворената врата на кабинета й стоеше специален агент Доминик Фалконети с кесия от „Дънкин Донътс“ в едната ръка и черна чанта в другата. Беше вир-вода.
Тя се опита да изиграе изненада и отвори уста да възрази, но бързо я затвори и се облегна назад в стола си. Виновна, господин полицай!
— Не се опитвай да отричаш. Така е. Миналата седмица ме върза да чакам пред съдебна медицина, а после не отговори поне на шест мои обаждания. Търсиш Мани, но не и мен, и си ме сложила да дам показания последен.
— Прав си. Наистина се опитвам да те избягвам.
— Искам да зная защо. Защо предпочиташ Мани? Той определено дразни повече от мен. А когато те няма, пуши в кабинета ти.
Доминик влезе и се разположи на стола пред нея.
— Освен пистолетите, на вас не ви ли се полагат и чадъри?
— Не, не ни се полагат. Никой не го интересува дали ще се намокрим или разболеем, стига да можем да стреляме при нужда. Не сменяй темата.
— Виж, Доминик, между нас… всичко трябва да си остане само професионално. Нищо друго. Ти си водещ следовател по мое обвинение и никак не е добре да се увлечем в нещо. Просто не знаех как да ти го кажа.
— Не се съмнявам. Сигурно си преговаряла на ум цяла седмица какво да ми кажеш. — Той опря длани о бюрото и се наведе към нея. Мократа му черна коса се къдреше на челото и водата се стичаше на ручейчета по слепоочията към врата. Излъчваше отново приятния мирис на сапун „Левър“. Тя гледаше как капките се спускат надолу към яката на синята му униформена риза, залепнала на гърдите от дъжда. — Може да съм безцеремонен, но не ти вярвам. Мислех, че ние… — Поколеба се, а тя следеше движенията на устните му, докато той се стараеше да намери подходящите думи. — Мислех, че има нещо. Че може би нещо започва между нас. След целувката ни онази вечер съм сигурен, че и ти усещаш същото.
Тя се изчерви и се молеше никой да не надникне през все още отворената врата. Бързо сведе поглед пред изпитателните му очи.
— Доминик, аз… — заекна тя, опитвайки се да подреди мислите си. — Аз… ние трябва да запазим служебни отношения. Моят шеф… медиите… ще ни разнищят, ако надушат нещо…
Той седна отново в креслото.
— На медиите им е все едно за нас. Я ни обърнат внимание за две минути, я не. А и на кого му пука? — Бръкна в кесията и извади две картонени кутии с кафе. — Захар и сметана, нали?
Тя се усмихна вяло и кимна.
— Да. Със захар и сметана. Благодаря. Но нямаше нужда.
Докато разбъркваха кафетата, между тях настъпи напрегнато мълчание. Дъждът блъскаше в прозореца. От три дена валеше, без да спре. Навън не се виждаше до отсрещния тротоар, а паркингът беше наводнен. Приведени фигури отчаяно притичваха до сградата на съда, прескачаха локвите в галоп. Някой си беше изтървал папката и цялата Тринайсета улица бе покрита с бели листа, прилепени към асфалта от дъжда.