— Да, но той третира кражби — възрази Си Джей — и не ви дава никаква юрисдикция при убийства.
Де ла Флорс беше повече от притеснен от намесата на тая досадна муха Си Джей Таунзенд. Той бе политик, а не прокурор. През четирите години в министерството не бе стъпвал в съдебна зала и едва ли беше разлиствал законите на САЩ. Обърна се към Тиглър и повиши тон:
— Доколко става дума за кражби, има да се спори. Но ако вашата прокуратура ни се противопостави за юрисдикцията, ние спокойно можем да предприемем преследване за кражби.
— Мога ли да попитам за какви кражби става дума? — обади се с тънък гласец Тиглър.
— Можеш, Джери. Всяка от жертвите е открита гола и с липсващо сърце, така ли е? Включително Ана Прадо? Значи всички те са били ограбени. В това отношение законът е пределно ясен, госпожице Таунзенд. Получаваме федерална юрисдикция. Просто привличаме под отговорност господин Бантлинг пред федерален съд и години наред го съдим отделно за всяка една от кражбите. Ще е много по-добро решение от това, което е постигнала досега вашата прокуратура. Като приключим, ще ви го върнем, за което ще си поискате щатско обвинение. Ако, разбира се, дотогава вие, Джери, сте все още щатски прокурор и можете да вземате решения. Помислете над това, което ви казвам, и да се опитаме да заработим в екип, преди да съм предприел нови стъпки. Междувременно федералният съдия Карол Кингсли издаде решение да получим пълен достъп до къщата и колите на Бантлинг и до всички материали, иззети от обвиняемия въз основа на щатската заповед. — Той тръсна на масата дебел свитък с документи.
Си Джей заговори, без да сваля стоманения си поглед от Де ла Флорс.
— Аз ще ви дам копия от всички иззети документи, господин Де ла Флорс. Лично ще ви покажа веществените доказателства, складирани в полицейското управление на Флорида, ще ви предоставя всички резултати от лабораторните изследвания. Освен това и аз мога да посетя съдията Кингсли, защото при цялото ми желание за сътрудничество с вас, все пак разследвам убийство, а като чувам какви заплахи се сипят срещу нас в тази стая, може би трябва да побързам, за да измъкна моя обвиняем от мъртвото царство на федералния съд, където се канят да го съдят за кражби!
Си Джей се изправи и взе от масата свитъка с документи.
— А сега ме извинете, господа, но трябва да започна да копирам материалите, които се изискват във вашата съдебна заповед.
Джери Тиглър изслуша със завист всичко, казано от Си Джей, и много му се искаше сам да го бе изрекъл. Въпреки това ръстът му се увеличи поне с пет сантиметра, когато се усмихна на вбесените Марк Гракър и Том де ла Флорс, докато те демонстративно напускаха заседателната зала.
44
Докато си проправяше път към зала 4–8, където в един и половина започваше ръководеното от съдия Нелсън Хилфаро заседание по молбата за освобождаване под гаранция, Си Джей отново усети влудяващото пърхане на пеперудени крилца в стомаха си. С всеки нов етаж, на който я издигаше люлеещият се стоманен асансьор, пулсът й се ускоряваше, а пеперудите размахваха по-силно крила, като буболечки в буркан, и тя знаеше, че просто ще й прилошее. Но въпреки че ръцете й се потяха от нерви, докато стискаше коженото си куфарче, лицето й оставаше каменно. Паническият страх, който изгаряше стомаха и стягаше гърлото й, беше невидим за другите. В това поне беше сигурна. За останалия свят тя беше увереният силен прокурор. Вътре в себе си обаче се страхуваше да не се разпадне на хиляди парчета.
Досега се беше справила с над двеста такива заседания. Може би и триста. Те бяха напълно рутинни. Всеки подсъдим, обвинен в престъпление, наказуемо с доживотен затвор или смърт, има право да подаде молба за освобождаване под гаранция и въпреки че на тези заседания се губи много време, ако разполагаш със солидни аргументи и добър следовател, изходът винаги е ясен. Но това дело не беше обикновено.
Минаха почти три седмици, откакто видя Уилям Бантлинг в съдебната зала при съдия Кац. Три седмици, откакто осъзна ужасния факт, че кошмарът й е оживял. И въпреки че първоначалният шок бе преминал и съзнанието й започна да смила фактите, с които тя насила го захранваше, все още не знаеше дали ще изтърпи да седи в една зала на няколко метра от него под погледа на ледените му сини очи. Не беше сигурна как ще понесе мисълта, че двамата ще дишат един и същ въздух, че присъствието и миризмата му ще бъдат навсякъде около нея и няма да има друго спасение, освен да избяга от залата, сподирена от тълпа репортери по петите и сърдитите викове на съдията. Как ще реагира, като се изправи лице в лице със своя насилник? Ще се вцепени ли, ще я задуши ли страхът, както стана на предварителното съдебно заседание? Ще рухне ли разплакана, както всяка нощ през тези седмици? Ще се разкрещи ли, сочейки го като чудовище от филм на ужасите? Или просто ще грабне стоманения нож за разрязване на страници и ще го забие в сърцето му, преди затворническата охрана да я спре? Беше ужасно и затова в стомаха й танцуваше ято пеперуди. Не знаеше какво ще направи. И се съмняваше в собствените си възможности за самоконтрол.