Тя отвори тежката махагонова врата, пое дълбоко въздух и влезе в препълнената съдебна зала. За днешното заседание бяха планирани седем случая, но все още нито един от затворниците не беше преведен по моста до залата. В ложата на съдебните заседатели днес щяха да седнат обвиняемите, завързани един за друг с вериги, но тя беше още празна. Си Джей усети как от гърдите й пада голяма тежест и беше много доволна, че може да диша свободно. Поне засега. В редиците за публиката до масата на обвинението забеляза да стърчи голата глава на Мани Алварес. При неговия ръст не беше трудно да бъде забелязан сред скупчилите се детективи и прокурори, които разглеждаха графика на делата и се опитваха да се скрият от хищните обективи на десетина камери. Тя огледа бързо залата, търсейки познатите широки рамене, черната коса и прошарената брадичка на Доминик, но от него нямаше следа. Точно в този момент една тежка и топла ръка се отпусна на рамото й.
— Мен ли търсиш?
Беше с искрящо бяла риза, тъмносин костюм и връзка на сиви и сребристи ивици. Косата му беше старателно сресана, но все пак един кичур висеше непокорно над челото. Имаше строго професионален вид. Изглеждаше отлично.
— Да, наистина. Видях, че Мани е тук — отговори тя.
Той й проправи път закрилнически към редиците столове, а тя усети приятната топлина на пръстите му върху рамото си.
— Е, него не можеш да го пропуснеш. Взел си е даже сако и връзка в случай, че го призовеш да свидетелства. Но трябва да те предупредя, че сакото мирише на нафталин, а под мишниците има големи тъмни петна. Не съм видял още връзката. Извикай го пред съдията само в краен случай.
— Благодаря за предупреждението. Мисля да започна с теб. Много си елегантен. Вероятно получавате добри заплати в управлението. Хубав костюм.
— За теб — само най-доброто. Кои сме по ред?
— По график сме шести, но не зная дали съдия Хилфаро ще го спази.
Завариха Мани облегнат на масата на обвинението, да бъбри с един млад прокурор. Жена, естествено. Като видя Си Джей, той се усмихна широко и стисна ръката й с голямата си космата лапа.
— Госпожо прокурор. Откога не съм ви виждал. Къде потънахте? Криете ли се?
— Здравей, Мани. Благодаря ти, че си се подготвил за съда. Изглеждаш чудесно.
— Да, Мечо — добави Доминик. — Наистина изглеждаш чудесно. Само внимавай като вдигаш ръка да се закълнеш, приятел.
— Стига бе, пак ли! — Вдигна ръка и погледна подмишницата си, украсена с голямо потно петно. — Дявол да го вземе, не мога да ги изчистя тия петна!
— Трябва ти добър препарат — каза Доминик.
— Нищо подобно! Трябва ми добра жена! Ще ми препоръчате ли някоя, госпожо прокурор?
— Не познавам достатъчно добра жена за теб, Мани.
— А вашата секретарка?
— Само за нея не ми говори. Не искам да губя уважението си към теб. Но не се притеснявай за сакото, Мани. Ще призова само Доминик.
В този миг вратата към ложата на заседателите се отвори и влязоха трима полицаи от охраната на ареста с отличителните си тъмнозелени униформи. След тях се източи цяла редица затворници с белезници на ръцете и вериги на краката, които подрънкваха, докато те се подреждаха на двете редици столове в ложата. Повечето носеха цивилни костюми, което им се разрешаваше при явяване пред съдия. Обикновено това бяха дрехите, с които са били арестувани. Почистваха се преди всяко заседание, докато адвокатите им ги снабдят с някой друг костюм от благотворителна организация. На втория ред обаче, отделно от другите, седна красив рус мъж, единственият в яркочервен затворнически комбинезон, с какъвто отличаваха „специалните“ подсъдими, обвинени в предумишлено убийство. Си Джей усети как залата пред очите й се завъртя и тя бързо извърна поглед встрани.