Поведе я през паркинга. Двамата вървяха притиснати един към друг под малкия чадър.
— Как спиш напоследък? — попита той неочаквано.
Тя го изгледа изненадана, че й задава такъв въпрос.
— Защо?
— Каза ми миналата седмица след огледа на мястото, където открихме тялото на Морган Уебър, че едва намираш време за сън. Исках да разбера успя ли да наваксаш.
— Всичко е наред, благодаря. — Тя се качи в своя джип. Той задържа вратата и се надвеси към нея, но въпреки чадъра дъждът се стичаше от двете му страни и мокреше панталоните. Палмите пред тях се превиваха от силния вятър — типична дъждовна буря за Флорида в разгара на сезона на ураганите. Доминик почти се вмъкна в колата и приближи лицето си на сантиметри от нейното. Тя усети лекия мирис на неговия одеколон, примесен с ментовия вкус на дъха му. Беше толкова близо до нея, че виждаше тънките бръчки, заобикалящи меките му кафяви очи. Спомни си за целувката преди няколко седмици и дишането й почти спря. Пеперудите отново размахаха крила.
— Когато всичко това свърши, ще приемеш ли да вечеряш с мен? — попита той.
Изненадана от този въпрос, който не беше предвидила, тя започна да заеква. След секунда се овладя и този път изненадата дойде от собствения й отговор.
— Да. Като свърши всичко това.
— Чудесно — усмихна се той и тънките бръчки обсипаха цялото му лице. Усмивката му беше толкова приятна. — Кога ще се срещнеш с Бантлинг и неговата адвокатка?
— Вдругиден, в затвора. Ще ти се обадя след това и ще ти кажа как е минало. — Не можа да се стърпи и отвърна на усмивката му топло и интимно. Пеперудите танцуваха все по-буйно.
Той затвори вратата и остана под чадъра, докато тя изведе колата от паркинга и се отправи към магистралата под проливния дъжд.
50
Зелените коридори на затвора на окръг Дейд воняха толкова силно на урина и изпражнения, че беше трудно да се диша. Си Джей не можеше да понася затвора. Всеки път, когато трябваше да разпитва затворници, предпочиташе да й ги водят било в съда, било в нейния кабинет. Поради строгите мерки за сигурност, наложени от охраната на Бантлинг, този път това бе невъзможно. Сега тя беше тук зад същите метални решетки като криминалните и вървеше край стените с олющена боя под яркото флуоресцентно осветление, опитвайки се да не обръща внимание на подсвиркванията и дюдюканията на затворниците, разхождащи се пред килиите си на горния етаж. Надяваше се само нещо да не падне на главата й оттам. Върви по-бързо, подвижна цел се улучва трудно.
На седмия етаж, където бяха разположени най-строго охраняваните килии, я посрещна пазач в бронирана пластмасова будка и я упъти към масивната врата с малко прозорче, също от бронирано дебело стъкло, разположена в края на коридора. Чу се силно бръмчене и вратата се отвори. Щом премина прага, тя отново се затвори със силен трясък, а пред нея се откри нов коридор с олющена боя, затворен този път с решетъчна врата. Три видеокамери от стените следяха и най-малкото движение. През решетките на вратата се виждаше стая с метална маса, до която седяха двама души. В единия от тях тя разпозна веднага Бил Бантлинг с неговия яркочервен комбинезон. Само на крачка от нея седеше Купидон. Тя пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Време за шоу. И тази врата се отвори автоматично, а след като влезе вътре, с трясък се затвори. Беше заключена в едно помещение с него.
Бантлинг я изгледа на влизане, но тя нарочно насочи вниманието си към Лурдес Рубио, която седеше от дясната му страна. Чувстваше върху себе си погледа му, докато прекосяваше стаята. Извън трите стола и металната маса тя беше съвсем празна и неотоплена. Побиха я неприятни и странни тръпки.
— Здравей, Лурдес — каза Си Джей, зае мястото срещу тях и извади от чантата си папките и бележника.
— Здравей — отвърна тя, като вдигна глава от купчината хартия пред нея. — Благодаря, че се съгласи да се срещнем тази сутрин.
— Ти поиска да говорим за вината. Ето, слушам те. — Си Джей упорито гледаше само към Лурдес.
— Наистина, трябва да обсъдим някои проблеми, които може да се окажат решаващи и по въпроса за вината — въздъхна Лурдес, направи кратка пауза, извади един дебел свитък листа и го постави пред Си Джей.
— Какво е това? — попита тя.
— Искането ми пред съда да се обяви за нищожно спирането на колата.
Си Джей бързо прегледа по диагонал искането, а Лурдес продължи с тих и сдържан тон.