Разбрал, че губи предимството си, Остроухия се втурна отново към мен, този път опитвайки се да ме намушка с острието. Отблъснах стоманата веднъж, после още веднъж. За секунда се чуваха само стенанията ни, звънтенето на сабите и ромоленето на дъждовните капки. Вече по-едри, те цопваха звучно в калта. Мълком благодарях Богу, че триковете на противника ми са се изчерпали.
Така ли беше наистина? Той осъзна, че ще ме победи по-лесно, ако ме заобиколи изотзад, но аз прочетох мислите му и замахнах със сабята. Улучих го по коляното, точно над ботуша, и той се олюля назад с болезнен рев. Изправи се със стон и ругатня, движен от гнева, че победата му се изплъзва, и се опита да ме ритне със здравия си крак.
Аз улових глезена му със свободната си ръка и го извих с всички сили. Той залитна и падна по лице в калта.
Понечи да се извърти настрани, но беше прекалено бавен или прекалено зашеметен и аз забих сабята си в бедрото му, приковавайки го към земята. Използвах дръжката като опора и се отблъснах от калта, разделяйки се и с втората си обувка.
Той изпищя и се загърчи, но сабята го обездвижваше. Тежестта ми върху ранения му крак, когато се измъквах от калта, използвайки сабята като лост, навярно е била непоносима. Остроухия изпищя и очите му заплуваха в орбитите. Продължаваше обаче да размахва диво сабята си. Аз бях невъоръжен и когато се хвърлих върху него като риба на сухо, острието ме близна по врата и ме поряза. От раната рукна топла кръв.
Улових китките му и двамата се вкопчихме в сабята. Борехме се, стенейки и ругаейки през зъби. Иззад гърба ми долетя звук — несъмнено шум от приближаващи стъпки. После се чуха гласове. Мъж говореше на холандски. Изругах.
— Не — изрече някой и едва след миг осъзнах, че съм аз.
Остроухия също чу шума.
— Закъсня, Кенуей — изръмжа той.
Стъпките приближаваха. Дъждът се сипеше върху нас. Повтарях:
— Не, не. Не!
Прекъсна ме глас, нареждайки ми на английски:
— Вие там! Спрете веднага!
Отдръпнах се от Остроухия, налагайки разгневено лепкавата кал с юмруци, докато се изправях. Преструвайки се, че не чувам дрезгавия му пресеклив смях, станах и се обърнах към войниците, които изплуваха от дъждовната пелена. Изопвайки рамене, изрекох:
— Казвам се Хайтам Кенуей и съм приятел на подполковник Едуард Брадок. Настоявам този мъж да остане под мое наблюдение.
Отекна смях — не бях сигурен дали се смее Остроухия, все още прикован към земята, или някой от малобройния отряд войници, появили се като призраци, надигнали се от бойното поле. Командирът бе мустакат, облечен в мръсна двуредна униформа, обвезана с шевица, отдавна изгубила златистия си блясък. Видях го как вдига нещо, нещо, което пробяга пред очите ми. Осъзнах, че ме удря с дръжката на сабята си миг преди да ме улучи и да изгубя съзнание.
II
Не убиват мъже, изпаднали в несвяст. Недостойно е. Дори в армия, командвана от подполковник Едуард Брадок.
Следващото, което почувствах, бе студена вода, плисната върху лицето ми. Или длан, стоварваща се върху лицето ми? Както и да е, разбудиха ме грубо и когато се опомних, недоумявах кой съм, къде съм…
И защо около врата ми има примка.
А ръцете ми са вързани зад гърба.
Намирах се в единия край на дървена платформа. Отляво имаше още четирима мъже с примки около вратовете. Първият увисна във въздуха, тялото му се разтресе и краката му заритаха напосоки.
Пред мен се надигна ропот и осъзнах, че има публика. Вече не бяхме на бойното поле, а на малка полянка. Мъжете, събрали се наоколо, носеха униформи на британската армия и гвардейски шапки от меча кожа. Лицата им бяха пепеляви, очевидно ги бяха довели насила да наблюдават как клетникът в другия край на платформата рита безпомощно, устата му се отваря, а върхът на окървавения му прехапан език се подава между зъбите, докато се бори за глътка въздух.
Мъжът се гърчеше и риташе, тялото му клатеше дървеното скеле над главите ни. Вдигнах очи и видях, че и моята примка е вързана за него. После сведох поглед към дървения сандък под краката ми, под обутите ми в бели чорапи крака.