Докато вървяхме към убежището си на Юниън Стрийт — „Зеления дракон“ — разказах на доктор Бенджамин Чърч за списъка.
13 юли 1754 година
I
Събрахме се в „Зеления дракон“, под ниските, потъмнели греди на задната стаичка, която наричахме щабквартира и под чийто скосен таван вече едва се побирахме — Томас, който обикновено се излежаваше на хълбок, когато не поглъщаше огромни халби с бира и не тормозеше домакините си за още; Уилям, сбърчил чело над чертежите си и картите, разстлани по масата, и отпъждащ припряно Томас, ако се случеше да поднесе препълнената си халба опасно близо над листовете му; Чарлс, моята дясна ръка, който винаги сядаше до мен и чието благоговение понякога ми тежеше като бреме, а друг път ми вдъхваше свежи сили; да не забравяме доктор Чърч, разбира се, възстановил се за няколко дни от раните в постелята, предложена му неохотно от Корнелий. Бенджамин се лекуваше сам — превързваше си раните, а когато Най-сетне се изправи на крака, ни увери, че по лицето му вероятно няма да останат белези.
Преди два дни разговарях с него, докато превързваше най-дълбоката и несъмнено най-болезнената на вид рана — отрязано парче от бузата му.
— Искам да те питам — подхванах с усещането, че все още не съм го опознал добре — защо избра медицината?
Той се усмихна мрачно.
— Очакваш да ти отговоря, че изпитвам състрадание към събратята си, нали? Че съм тръгнал по този път, защото ми позволява да върша добрини?
— Не е ли вярно?
— Може би. Но не ме вдъхновяваше това. Не… Не ме водеха абстрактни подбуди. Обичам парите.
— Към тях има и други пътища — отбелязах.
— Да. Но не е ли най-мъдро да търгуваш с живота? Няма по-ценно нещо от него. Здравето е най-мечтаната стока. И всеки, изправен пред ненадеен и окончателен край, е готов да плати дори непосилна цена.
Присвих очи.
— Думите ти звучат жестоко, Бенджамин.
— Но са верни.
Попитах объркано:
— Заклел си се да помагаш на хората, нали?
— Спазвам клетвата, но тя не споменава цената. Просто изисквам възнаграждение — справедливо възнаграждение — за труда си.
— А ако болните не разполагат с достатъчно средства?
— Тогава ще ги обслужи някой друг. Пекарите раздават ли безплатно хляб на просяците? Шивачите предлагат ли дрехи на жени, които не могат да платят? Не. Защо тогава аз да работя за чест и слава?
— Сам го каза — отвърнах. — Нищо не е по-ценно от живота.
— Да. Още по-сериозен довод да си осигуриш средства, за да го запазиш.
Изгледах го мнително. Беше млад мъж — по-млад от мен. Питах се дали и аз съм бил като него навремето.
II
После мислите ми се насочиха към по-наболелите въпроси. Сайлъс несъмнено щеше да поиска да отмъсти за случилото се в склада. Рано или късно щеше да ни нападне. Бяхме в „Зеления дракон“, навярно най-видното място в града, и той знаеше къде да ни намери. От друга страна, разполагах с достатъчно добри воини, за да го накарам да се позамисли, преди да ни атакува, и не смятах да бягам и да се крия.
Уилям бе разказал на Бенджамин какво възнамеряваме — да спечелим благоразположението на мохиканите, опълчвайки се на поробителя. Бенджамин се приведе към мен и прошепна:
— Разбрах от Джонсън какви са плановете ви. Трябва ви същият мъж, който ме нападна. Казва се Сайлъс Тачър.
Наругах се мислено, че не съм направил връзката. Разбира се. Чарлс явно също бе прозрял истината.
— Онзи изтупаният търгува с роби? — попита той изненадано.
— Не позволявай кадифеният му език да те подведе — кимна Бенджамин. — Не съм виждал по-жестоко и по-злобно създание.
— Какво знаеш за операциите му?
— Разполага с поне сто мъже, половината от които са британски войници.
— Всичко това за неколцина роби?
Бенджамин се засмя.
— Не. Сайлъс е командир на Кралското войнство. Охранява Саутгейт Форт.
— Но за да отблъсне французите — възкликнах объркано. — Британия трябва да се съюзява с местните, а не да ги поробва.
— Сайлъс служи само на кесията си — подхвърли Уилям от писалището си. — Не го интересува дали действията му накърняват интересите на Короната. Докато има купувачи за стоката му, ще продължи да я предлага.