V
Върнахме се у дома на Куин Ане Скуеър, където залостихме вратата и прогонихме миризмата на пушек, коне и конски тор. Аз казах на мама и татко колко хубава е била вечерта, благодарих им и ги уверих, че произшествието на улицата не е помрачило празника ми, а тайничко си мислех, че дори е било най-интересната част.
Оказа се обаче, че вечерта не е приключила, защото щом понечих да тръгна по стълбите, татко ми махна да го последвам. Поведе ме към игралната стая, където запали парафинова лампа.
— Значи си доволен, Хайтам?
— Много доволен, сър — кимнах.
— Как намираш господин Бърч?
— Много ми допадна, сър.
Татко се подсмихна.
— Реджиналд умее да създава добро впечатление с външен вид, маниери и красноречие. Не е като някои, които спазват етикецията само когато ги устройва. Той е мъж на честта.
— Да, сър — съгласих се аз, но явно гласът ми издаде колебанието, което изпитвах, защото татко ме погледна втренчено.
— А! — възкликна. — Имаш предвид случилото се след това?
— Да, сър.
— Е? Какво мислиш?
Той ме подкани да приближа до един от рафтовете с книги. Явно искаше да застана по-близо до светлината, за да вижда по-добре лицето ми. Пламъкът на лампата изостряше чертите му, а тъмната му коса блестеше. Очите му бяха благи както винаги, но ме наблюдаваха зорко. Забелязах един от белезите му, който изпъкваше по-ярко, огрян от пламъка на лампата.
— Беше вълнуващо, сър — отвърнах, добавяйки бързо: — Но се притесних за мама. Когато я спасихте, бяхте по-бърз от стрела. Не съм виждал по-светкавична реакция.
Той се засмя.
— Любовта действа така на мъжете. Ще го разбереш някой ден. А какво мислиш за господин Бърч? Как ти се стори неговата реакция, Хайтам?
— Сър?
— Господин Бърч се канеше да накаже сурово крадеца, Хайтам. Мислиш ли, че беше заслужено?
Не отговорих веднага. Четях по погледа на татко — проницателен и съсредоточен — че е важно какво ще кажа.
В разгара на събитията, предполагам, за миг си бях помислил, че крадецът заслужава да го застигне тежко възмездие. Макар и мимолетно, някакъв първичен инстинкт ми бе нашепнал, че той трябва да страда, задето е нападнал мама. Сега обаче, в меката светлина на лампата и под благия поглед на татко, се почувствах другояче.
— Отговори ми честно, Хайтам — подтикна ме той, сякаш прочел мислите ми. — Реджиналд има изострено чувство за справедливост. Справедливост, както я разбира той. Според Стария завет. Око за око. Как мислиш ти?
— Отначало усетих желание за мъст, сър. Но то отмина бързо и се зарадвах, че пощадихте мъжа.
Татко се усмихна и кимна. После се обърна рязко към библиотеката, побутна една книга и част от рафта се отмести и разкри тайник. Сърцето ми подскочи, когато извади нещо от него — кутия. Подаде ми я и ми кимна да я отворя.
— Подарък за рождения ден, Хайтам.
Аз коленичих и оставих кутията върху пода; отворих я и под капака видях кожен колан. Извадих го бързо, защото знаех, че под него ще намеря оръжие, но не дървена играчка, а блестяща стоманена сабя с красива дръжка. Беше къса сабя и срам не срам, ще призная, че изпитах известно разочарование, но тутакси разбрах колко е изящна. Моята сабя. Веднага реших, че никога няма да се разделям с нея, и вече посягах към колана, когато татко ме спря.
— Не, Хайтам. Ще остане тук и няма да се изважда, нито да се използва без мое разрешение. Ясно?
Той взе сабята и я прибра в кутията. Сложи колана отгоре й и затвори капака.
— Скоро ще започнеш да се обучаваш с нея — продължи. — Предстои ти да научиш още много, Хайтам, не само за стоманата, която държиш в ръцете си, но и за стоманата в сърцето си.
— Да, татко — казах аз, опитвайки се да скрия объркването и разочарованието, което изпитвах.
Гледах го как се обръща и прибира кутията в тайника и ако се стремеше да скрие коя книга отваря сейфа, хмм… не успя. Беше Библията на крал Джеймс.
8 декември 1735 година
I
Днес погребаха двамата войници, които пазеха къщата ни. Доколкото знам, татковият иконом господин Дигуид присъства на погребението на капитана, чието име така и не научих, но никой от семейството ни не отиде на погребението на втория войник. В момента сме потънали в толкова скръб и траур, че за повече нямаме сили, колкото и жестоко да звучи.