— Надявам се да ми простите, господин Хайтам — каза ми той по-късно с бледо и изпито лице.
— Разбира се, Дигуид — отвърнах аз и не знаех какво още да кажа. Не се чувствам удобно да изричам фамилното му име; някак си ми нагарча в устата. Затова добавих само: — Благодаря.
Тази сутрин мъртвешкото му лице изглеждаше също толкова посърнало и аз разбрах, че не ми носи добри новини.
— Господин Хайтам — подхвана той.
— Да… Дигуид?
— Много съжалявам, господин Хайтам, но от Куин Ане Скуеър пристигна съобщение. Баретови не искат никой от семейство Кенуей да присъства на погребението на младия господин Томас. Изрично настояват да не ги безпокоим.
— Благодаря, Дигуид.
Той се поклони леко и тъжно и на излизане наведе глава, за да не се блъсне в ниската рамка на вратата.
Аз постоях малко, втренчен в празното пространство, докато Бети дойде да ми помогне да съблека погребалния костюм и да облека всекидневния.
II
Един следобед преди няколко седмици бях под стълбището и си играех в късия коридор, който отвеждаше от стаята на прислугата към залостената врата на килера, където се съхраняваха семейните ценности — сребърни прибори, виждащи бял свят само в редките случаи, когато мама и татко посрещаха гости, накитите на мама и някои книги, които татко смяташе за безценни, незаменими. Ключът за катинара на килера беше винаги у него. Виждал съм го да го поверява само на господин Дигуид, и то за кратко.
Обичах да играя в коридора, защото тук рядко се мяркаше някой — тоест не ме безпокояха бавачки с нареждания да стана от мръсния под, защото ще си протъркам панталоните на коленете. Нямаше добронамерени прислужници, които да ме заговарят любезно и да ме разпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Нямаше опасност да се натъкна и на мама и татко, които да ми кажат да стана от мръсния под, за да не си протъркам панталоните, а после да ме заразпитват за уроците ми и за несъществуващите ми приятели. Или още по-зле — на Джени, която да ме изгледа презрително и ако играя с войничета, да се опита да ги срита.
Не, коридорът пред заключения килер беше едно от малкото места на Куин Ане Скуеър, където е право можех да се надявам да избегна всичко гореизброено. Затова се усамотявах там, когато не исках да ме безпокоят.
В този случай обаче ме издебна неподозирана опасност в лицето на господин Бърч, появил се точно когато започвах да подреждам войските си. Носех си фенер и го бях оставил на каменния под до мен. Пламъкът му подскочи от въздуха, нахлул през отворената врата. От мястото, където седях, виждах ръба на редингота на господин Бърчи и края на бастуна му. Вдигнах очи, срещнах погледа му и се запитах дали и в неговия бастун е скрито острие и дали потраква като татковото.
— Господин Хайтам, надявах се да си тук — усмихна се той. — Питах се дали си зает?
Аз се изправих бързо на крака.
— Играя си, сър — отвърнах припряно. — Случило ли се е нещо?
— О, не — засмя се той. — Не искам да ти пилея времето за игра, но се надявах да обсъдим един въпрос.
— Разбира се — кимнах аз и сърцето ми се сви в очакване на поредната лавина от въпроси, засягащи аритметичните ми умения. Да, обичам да решавам задачи. Да, обичам да пиша съчинения. Да, надявам се някой ден да стана умен като баща си. Да, надявам се един ден да тръгна по стъпките му.
Господин Бърч обаче махна с ръка, подканвайки ме да продължавам да играя, и дори остави бастуна и повдигна крачолите на панталоните си, за да клекне до мен.
— Какво имаме тук? — попита, сочейки дребните тенекиени фигурки.
— Просто игра, сър.
— Това са твоите войници, нали? Кой е командирът?
— Няма командир, сър — отвърнах.
Той се позасмя.
— Войниците ти се нуждаят от пълководец, Хайтам. Иначе кой ще им посочва най-добрата стратегия? Кой ще следи да спазват дисциплината и да не се отклоняват от целта?
— Не знам, сър.
— Ето — посочи господин Бърч. Пресегна се, извади един миниатюрен тенекиен войник от купчината и го изправи. — Да назначим ли този джентълмен за командир?