Но все пак, докато се качваме, се налага да минем през врявата на долния етаж, а там никой не може да остане незабелязан от сержант-координатора Боб Макгарт.
— Благодаря за колата, сержант! — поздрави го Кайли.
— За вас винаги, детектив! — отвърна Макгарт. — Почакайте за секунда. Имам още нещо за вас. — Той бръкна под бюрото си и извади картонена кутия с документи. — Току-що пристигна. Това са папките по случая „Хазмат“.
Вдигнах я. Нямаше почти никаква тежест.
— Това ли е всичко? — учудих се аз. — Само една кутия?
— Това ми дадоха и срещу това се разписах — отвърна сержантът. — Искате ли да видите документите?
— Не, сержант, просто очаквахме да е повече.
— Съжалявам, че сте разочаровани. По някои случаи получаваме по десетина-двадесет кашона и детективите започват да се оплакват, че никога няма да успеят да прегледат всичко в тях. Тук нещата са доста по-малко и си помислих, че ще се зарадвате.
— Нали знаеш какви сме детективите — отвърнах аз. — Все сме недоволни.
Отнесох кутията в офиса ни и Кайли я отвори.
— Това ли е всичко, събрано за четири месеца разследване? — учуди се тя. — Има само четири папки с имена „Алекс Кан“, „Себастиан Кат“, „Антоан Тинсдейл“ и „Доналд Ли“.
— Първите три имена са ми познати. Жертви са. А кой е Ли?
— Има магистърска степен по социални дейности — отговори Кайли, след като разгърна папката. — Детектив е, работи с бандите в „Чайнатаун“. Донован и Бойл са го помолили да състави профил на убиеца.
— Психолог ли е?
— Не пише „д-р Ли“, така че се съмнявам — отвърна тя.
— Познавам един истински доктор — отбелязах аз и взех папката на Ли от кутията. — А тя е дяволски добра в съставянето на профили. Май ще се отбия в офиса на Черил и ще я помоля да погледне бележките на този човек. Връщам се след малко.
— Мислех, че е в Бостън — каза Кайли, когато се отправих към вратата.
— Беше само за уикенда. Върнала се е с ранния полет тази сутрин.
— Значи не си я виждал откога? От петък?
— От четвъртък следобед — отвърнах.
— В такъв случай се съмнявам, че ще се върнеш точно след малко — отбеляза тя. — Но не се бави много. Денят на изборите е след една седмица.
14.
Бог да благослови Фред Робинсън.
Цели единадесет години той е бил женен за красива, интелигентна и самоуверена жена. След това я е зарязал заради някоя по-млада, по-тъпа и по-зависима.
Неговата загуба е моя печалба.
Запознах се с Черил преди четири години, когато се надявах да ме назначат в отдел „Специални клиенти“. Тя беше психологът, назначен да провери дали съм подходящ за работата.
Бях страшно притеснен и тя го знаеше.
— Не се тревожете, детектив Джордан — усмихна ми се тя. — Аз не хапя.
Не бих имал нищо против да ме ухапе Доктор Сочни червени устни, Подкупващи кафяви очи и Гладка карамелена кожа, докосвана от спускаща се на вълни гъста черна коса. Бях само на двадесет и девет, но бях абсолютно готов да приема предизвикателството да спя с гореща латиноамериканка психолог.
Няколко години по-късно Черил ми каза, че всъщност е 90 процента ирландка, но благодарение на баба си от Пуерто Рико прилича на ирландка толкова, колкото и Дженифър Лопес. Тогава обаче тя все още носеше брачната си халка, а аз знаех, че свалките с омъжена жена по време на интервю за работа не са най-блестящият кариерен ход.
Говорихме си за моето минало — както в личен, така и в професионален план, след което тя изстреля съществения въпрос:
— Мислите ли, че богатите и хората с власт заслужават по-добро обслужване от страна на полицията?
— Съвсем не — отговорих аз.
Звучеше като възможно най-грешния отговор, който можеш да дадеш, когато се опитваш да влезеш в суперелитна част, създадена да служи точно на богатите и известните.
Тя не реагира по никакъв начин. Всичко, което каза, бе:
— Бихте ли обяснили по-подробно?
— Богатите не заслужават каквато и да е по-специална полицейска защита от тази на бездомниците. Но това, което заслужават, особено в случаите, когато са станали жертва на престъпление, е ченге, което има усет за техните специфични потребности, а не някой, който ще се отнесе пренебрежително, защото са богати, разглезени или егоцентрични.