— Вие сте човек от работническата класа, детектив Джордан. Какво ви кара да мислите, че знаете как да се отнасяте към някого като Доналд Тръмп?
— Майка ми е професионален гримьор — отвърнах, — работи за филми, за телевизията и модни фотосесии. Занимавала се е с всякакви — диви, примадони, рокзвезди, коя от коя по-откачени. Тя ме е научила как да се държа с тях.
— И как? — попита тя.
— „Не се опитвай да ги промениш“, казваше майка ми. Помни, че дълбоко в себе си те са също толкова несигурни, колкото и всички нас. А една стая никога не е достатъчно голяма, за да поеме двама нарцисисти, така че оставяй собственото си его пред вратата.
— Майка ти е умна жена — отбеляза Черил. — Изглежда се е разбирала с всички.
— С почти всички. Имаше един човек, с когото се караше непрекъснато — отвърнах аз.
Всички обичат клюките от света на шоубизнеса, затова веднага разбрах, че съм спечелил вниманието на психоложката.
— Няма нужда да ми казваш името му — каза тя, — но умирам от любопитство. Кой е той?
— Баща ми.
Получих работата.
С Черил се сприятелихме още тогава, а когато бракът й започна да се разпада, аз бях единственият приятел, на когото тя пожела да се довери. Две седмици след развода й станахме и „приятели с екстри“, а екстрите се оказаха направо фантастични.
Вратата към офиса на Черил беше отворена и влязох. Веднага щом ме видя, тя скочи иззад бюрото си, прегърна ме и ме дари с една голяма целувка.
— Господи, толкова се радвам да те видя — каза тя, докато притискаше тялото си към моето.
Внезапно някои части от тялото ми се вдървиха, а други омекнаха.
С Черил ходехме само от няколко месеца и не бях готов за такова страстно посрещане. Тялото ми обаче включи на режим „автопилот“ и бедрата ми сами започнаха да правят леки кръгови движения, отърквайки се в нейните.
— И колко точно се радваш, че ме виждаш? — попитах аз, като междувременно ритнах вратата, за да се затвори, и поведох Черил към привлекателното небесносиньо диванче, което беше много удобно за случаите, в които й се налагаше да работи без прекъсване.
— Ти си луд! — каза тя и отдръпна глава, за да ме погледне, но без да се отделя от мен.
— Луд ли? Неточна диагноза, докторе. По-скоро възбуден. — Започнах да разкопчавам ризата й.
Помислих, че ще ме спре, но тя започна да ме целува и да ме опипва.
— Заключи вратата — прошепна ми тя.
Пуснах я за момент, обърнах се и посегнах към ключалката. И точно в този момент някой изрита вратата от външната страна. Не просто почука — изрита я здраво.
— Момент! — изревах аз, докато чаках Черил трескаво да се добере до стола зад бюрото си и да си закопчае ризата.
Отворих. В коридора беше Мат Смит.
— Зак, как си, приятелю? — попита той. — Не знаех, че си тук, иначе щях да ти донеса кафе.
Един истински нюйоркчанин би го произнесъл като кау-фе, но Мат е привнесен от Англия и от устата му думата прозвуча като ках-фе.
Държеше по една чаша на „Старбъкс“ във всяка ръка, затова и беше изритал вратата, вместо да я отвори и да влезе.
— Реших, че ще ти трябва нещо освежително — заяви Мат и остави една от чашите на бюрото на Черил. — Лате със соево мляко и допълнителна доза еспресо, нали?
Погледът й мигом се оживи.
— Благодаря ти, Мат. Наистина нямаше нужда — каза тя.
— Удоволствието е мое. Аз ти благодаря за онази книга. Прочетох я през уикенда, наистина ми отвори очите. Имам и няколко въпроса, но те могат да почакат. Вие двамата обаче май бяхте заети. Зак, чух, че работиш по случая „Хазмат“. Прегледах последното видео, което беше пуснал, но не излезе нищо. Надявам се, че при разследването все пак ще ви трябват и услугите на техническо лице.
Мат е суперкомпютърен спец, който вероятно може да хакне и Пентагона, ако го помолим. Той е умен, мисли аналитично и с него е забавно да се работи. Без съмнение, той е най-добрият ни компютърен специалист. Има обаче един съвсем малък проблем — изобщо не изглежда като смахнат компютърен маниак. Всъщност изглежда повече като Дейвид Бекъм, отколкото като Бил Гейтс, и в момента това дяволски ме дразнеше.