— Благодаря ви, че дойдохте — каза Сайкс, сякаш просто бяхме приели любезната й покана, а не ни се беше наложило да изхвърчим от участъка веднага щом осъзнахме, че се опитва да саботира разследването ни.
Апартаментът на Евелин беше обзаведен с изключителен вкус и забележително ненатрапчив. Стените, мебелите и дори произведенията на изкуството бяха все в тоновете на бежовото. Единственото, което се открояваше, беше мъж около осемдесетте с кисела физиономия, облечен в черен костюм и червено поло, разположил се на миниатюрния диван в екрю, сграбчил сребристото дистанционно на телевизора в една ръка и яркозелена кутийка канадска безалкохолна бира в другата.
— Това е бащата на Евелин, Ленърд Паркър — представи ни го Сайкс.
Преминахме през дежурните реплики „съжаляваме за загубата ви“. Той ни благодари, но всъщност изглеждаше много по-заинтересован от борсовата информация, която течеше в дъното на телевизионния екран.
— Тя не е обратна — заяви той и отдели поглед от екрана. — Измъчвали са я, за да го каже. Евелин и Джейсън бяха щастливи като двойка младоженци.
Така и не се опита да отрече факта, че дъщеря му беше убийца, важно беше само да не си помислим, че е била лесбийка убийца. Ама че баща!
— Ще намерите това копеле Хазмат заради мен! — каза той, забравяйки, че двамата с Кайли работехме за града, а не за него. — Ще изтръгнем истината от него. Разполагам с точните хора.
— Ленърд — намеси се Сайкс, преди да беше изложил плана си за отмъщение, — това е много стресиращо. Имам отчайваща нужда от една цигара.
Паркър я изгледа така, сякаш току-що беше съобщила, че има намерение да се изпикае на килима.
— Не и тук — заяви той. — Трябва да продам това място. Купувачите ще надушат тази гадост още от фоайето. Излез навън.
Сайкс ни заведе до плъзгаща се стъклена врата и я отвори.
Отвън беше небезизвестната тераса, където Синтия Притчард бе прекарала последните мигове от живота си. И понеже принадлежеше на богата жена, досега все си я представях като просторен двор в небето, декориран със скъпи градински мебели и преливащ от зеленина. Действителността обаче нямаше нищо общо с това.
Отвън имаше просто балкон. Поредният обикновен малък кът, където жадните за пространство обитатели на високите градски сгради трупаха колелетата си, ръждясалите си грилове и всякакви други боклуци, които не им трябваха вътре.
Нямаше къде да се седне, затова просто стояхме прави, докато Сайкс си запали цигара „Капри“ — една от онези ултрадълги и тънки цигарети, предпочитани от жените, които искат да изглеждат изискано, докато вдишват наситени с никотин канцерогени.
— Моля, никакви снимки — каза тя, след като дръпна от цигарата. — Зле е за имиджа ми.
— Разкажете ни за взлома — подкани я Кайли.
— Взели са само два компютъра. Сигурна съм, че са били хора на Спелман. Знаете какви са политиците — човек би си помислил, че са си научили урока след „Уотъргейт“, но отчаяните времена налагат отчаяни мерки. Мисля, че кметът би направил всичко, за да си спаси задника.
— Съобщихте ли за кражбата? — попита Кайли.
— Някой от хората ми се е обадил.
— А защо сте тук вместо в предизборния ви офис? — попита Кайли.
— Ленърд е мой скъп приятел. Опитва се да се справи с мъката си и ме попита дали не може да прекара малко време сам тук. Той е стара хиена, но Евелин беше единствената му дъщеря и той я обожаваше. Мисля, че имаше нужда от няколко минути, в които да си вземе сбогом с нея.
Всички политици дрънкат глупости, а Мюриъл направо преливаше. Доколкото можех да забележа, скъпият й приятел Ленърд беше по-загрижен за това, че миризмата на цигари ще намали цената на имота.
— Вземали ли сте нещо от апартамента? — попитах аз.
— Детектив — прекъсна ме тя, — това граничи с обида. Вие знаете, че съм бивш щатски прокурор. Вземането на каквото и да било от този апартамент би могло да се счита за престъпление или най-малкото за възпрепятстване на правосъдието. Отговорът на въпроса ви е категорично „не“.
— Извинявам се — отбелязах аз. — Беше типичен полицейски въпрос.
— Само дето вие не сте типични ченгета. Вие в отдел „Специални клиенти“ сте обучени да се справяте в ситуации като тази. Само преди няколко месеца бяхте героите по всички първи страници на вестниците. Очаквам, че следващия път ще помислите по-внимателно, преди да ми зададете някой друг глупав въпрос.