Тя се отдръпна, за да го погледне във вълшебно сините очи, и го дари с най-изкусителната си нацупена физиономия.
— Още не съм. Щях да му се обадя вчера, но беше неделя, а той е толкова зает на работа, че не исках да го притеснявам в почивния му ден.
— А днес е понеделник, но ти цял ден си гледала онзи процес срещу Рейчъл О’Кийф по телевизията.
— Виноват — каза тя.
— Ха! Знаех си, че е виновна.
— Не, не, не — поправи го Ема. — Аз съм виновна, че го гледах. Присъдата беше произнесена днес следобед. Съдът я призна за невинна.
— Това е лудост — заяви Шърман. — Жената е убила дъщеря си. Как е възможно да не го разбират?
— Значи знаеш защо не мога да се откъсна от телевизора. Сега ще се обадя на Гидън — каза тя и натисна бутона за бързо набиране на мобилния си телефон.
— Здрасти, мамо, нещо важно ли е, защото бързам? — вдигна той още на първото позвъняване.
— О, здрасти и на теб. Закъде бързаш? — попита тя.
— Имам среща с Дейв и едни хора. Ще ходим на бар в центъра да пийнем по няколко бири и да гледаме мача. Може ли да почака до утре? — попита той.
— Имам един въпрос — каза тя. — Ще отнеме само половин секунда. Мислиш ли, че приятелите ти и бирата могат да почакат половин секунда?
— Естествено, мамо. Щом е един въпрос, давай.
— Шърман иска да преустрои старата ти спалня в своя малка бърлога.
— Това не е въпрос — каза Гидън, — но аз имам един. Ти се омъжи преди по-малко от година, а Шърман иска вече да се изнесе от спалнята ли?
— Ама че си сладък! — усмихна се Ема. — Той иска само малко пространство, където да работи на компютъра си. Ще пише роман.
— Наистина ли?
— Наистина. Действието ще се развива през Гражданската война.
— Искаш да кажеш нещо като „Отнесени от вихъра“ ли?
— По-добро — засмя се тя.
— Бързам, мамо. Какъв е въпросът ти?
— Цял ден опаковах старите ти неща — каза тя, — дрехи, играчки, няколко тетрадки от гимназията, трофеите ти от Малката лига. Може ли да наминеш и да си ги вземеш, за да разчистя стаята?
— Не.
— Как така „не“? Ти си пораснал мъж. Не можеш да си оставиш нещата да стоят тук завинаги. Мястото ни трябва.
— Тогава изхвърлете всичко на боклука. Взел съм си всичко, което искам да запазя, още като се изнесох. Останалите боклуци не са ми трябвали петнадесет години, не ми трябват и сега.
— Сигурен ли си? Може би ще можеш да продадеш някои от тези стари игри и играчки в „Ибей“?
— Мамо, ти си истински маниак на тема стари вещи. Аз обаче не съм. Шърман също не е. Изхвърли всичко, направо го изгори.
— Добре — съгласи се тя. — Мисля, че е лудост да изхвърлиш толкова хубави неща, но знам, че Шърман ще е доволен. И само за протокола, господинчо, аз и новият ми съпруг сме много щастливи в спалнята си.
— О, Господи! — възкликна Гидън. — Затварям, преди да си ме запознала с подробностите. Обичам те, мамо.
— И аз те обичам — каза Ема и затвори, след което обви ръце около врата на Шърман. — Добре, цветарю, стаята е изцяло твоя. Можеш да се качиш горе в новия си офис и да започнеш с писането на онази книга.
Шърман постави ръце на меките й заоблени задни части и я притисна към себе си.
— Какво ще кажеш ти да ме заведеш горе до спалнята, в случай че ми трябва малко вдъхновение, преди да започна да пиша?
— Ох, по дяволите! — отвърна Ема.
— Така ли се говори на човека, който ти е донесъл ириси?
— Не, исках да кажа: „Ох, по дяволите, забравих да кажа нещо на Гидън“.
— Звънни му пак.
— Не тази вечер. Ще излиза да разпусне с приятели. Мога да му кажа друг път.
— Какво да му кажеш? — попита Шърман и я поведе към стълбите.
— Докато разчиствах старото му бюро, открих една червена кожена тетрадка, пъхната зад най-долното чекмедже — каза тя. — Не е на Гидън и се чудех дали той знае нещо за нея.
— И на кого е? — попита Шърман, докато се качваха.
— На Енцо Салви.
— Познавах това момче от годините, когато преподавах — спря се на място Шърман. — Беше голям боклук. Знаеш кой е баща му, нали?
— Разбира се, че знам — отвърна Ема. — Всеки в Хауърд Бийч го знае. Всички бяхме на погребението на Енцо от уважение към семейството.