— Дами и господа съдебни заседатели — започна тя, — Рейчъл О’Кийф може и да не е искала да убие малкото си момиченце, но веднъж щом е прекрачила тази граница, тя определено е искала да прикрие това. Кой друг би могъл така грижливо да я увие в одеяло и да я сложи в торба за боклук? Кой друг е можел да се измъкне през сервизния изход и да остави тялото на Кими заедно с петдесет други торби с боклук, за да бъде отнесено от боклукчийския камион на сутринта? Лоша майка ли? Не, Рейчъл О’Кийф винаги е била лоша майка, но в онази нощ тя се е превърнала в майка убийца.
— Убеден съм — отвърна Гидън. — Гласувам „виновна“.
— Благодаря ви — отвърна Мередит и отпи друга глътка от бирата на Гидън. — А ти, прекрасни ми приятелю, трябваше да си сред съдебните заседатели. Знаеш ли какъв им беше проблемът пък на тях?
— Ще заложа на „увредени мозъци“ — предположи Гидън.
Мередит се разсмя високо и се смя по-дълго, отколкото шегата заслужаваше.
— Не, проблемът на заседателите беше в това, че никой всъщност не е видял Рейчъл О’Кийф да убива дъщеря си. И това са дванадесет добри и уважавани хора! По-скоро дванадесетима идиоти! — извика тя, след което последва нова глътка бира. — Имам един въпрос към вас — обърна се тя отново към групата, — ако се събудите някоя сутрин и прозорците ви отвън са мокри, и тротоарите също са мокри, то трябва ли наистина да сте чули, или видели дъжда, за да стигнете до неизбежното заключение, че през изминалата нощ е валяло?
— Не! — последва дружен отговор и клатене на глави.
— Не — повтори Мередит. — Значи не е било нужно да видим Рейчъл О’Кийф, за да знаем, че тя го е направила. Никой друг не е бил видян да идва или да си тръгва. Никой друг не е имал достъп до апартамента. И което е най-важното — никой друг на тази планета не би могъл да има мотив да го направи. Рейчъл О’Кийф е убила дъщеря си в два часа през нощта, изчакала е осем часа, докато тялото й се е озовало в боклукчийския камион, и едва тогава се е обадила на ченгетата, за да съобщи за изчезването й. Целият случай беше един тъп фарс! Как, по дяволите, можахме да изгубим!
— Това е то! — каза Дейв на Гидън. — Достатъчно, тя започна да се самоизтезава.
Всички знаеха как точно бяха изгубили, но никой не каза нито дума. Никой не искаше Мередит да си помисли, че обвиняват нея.
Дейв се изправи, отново обви с ръка раменете й и я накара да седне до Гидън.
— Как, по дяволите, можахме да загубим? — каза тя и зарови лице в гърдите му. — Как, по дяволите, можахме да загубим?
И тогава, сякаш онези от Си Ен Ен бяха чули въпроса й, отговорът внезапно се появи на екрана.
Магьосника.
27.
Един от основните свидетели на обвинението беше Одри Ийгър, неомъжена жена на средна възраст, която работеше като правен сътрудник и живееше в съседния апартамент до този на майка и дъщеря О’Кийф. Мередит я беше подготвяла за делото и за нейно изумление беше извикана да седне на масата на обвинението в деня, когато Ийгър зае свидетелското място.
Одри даде показания. Свидетелстваше спокойно, ясно и точно и посочи, че на няколко пъти в миналото е чувала Кими да плаче през нощта и независимо какво твърдяла Рейчъл, Кими невинаги се обаждала на мобилния й телефон, а дори и да го направела, Рейчъл не се затичвала веднага към къщи.
— Имаше нощи, в които чувах горкото момиченце да хлипа часове наред — заяви Одри пред съда. — Започваше се още преди да си легна, а след това продължаваше още и още, от силен рев до едва доловимо хленчене, но понеже спалнята й е точно до моята всекидневна, можех да чуя всичко много ясно. Беше много болезнено.
Показанията й щяха да се окажат ключови за крайното решение. Те обрисуваха образа на Рейчъл О’Кийф като една крайно небрежна майка, която вечер след вечер оставяла детето си само. Твърдението на Рейчъл, че била само на едно телефонно обаждане разстояние, щеше да изглежда все по-неубедително. В действителност, настояваше обвинението, през повечето вечери Рейчъл се прибирала у дома пияна и трябвало да успокоява дете, изпаднало в истерия. Но в онази съдбовна неделна нощ Рейчъл нямала търпение или желание да успокоява дъщеря си. Била претоварена от бремето на майчинството си и в замъгленото си от алкохола съзнание решила да притисне възглавница към лицето на Кими в опит да я накара да замълчи.
Може и да не е било предварително планирано, но намерението за убийство беше несъмнено.