И тогава Кайли се появи на предния вход на участъка.
Едно от нещата, на които ни учат, е следното: Понякога медиите са склонни да прибягват до отчаяни мерки, атакувайки отделни служители или полицията като цяло с провокативни твърдения, чрез които целят да предизвикат емоционален отговор от наша страна. Не трябва да реагираме. Трябва да запазим спокойствие и да продължим да бъдем убедителни и все така учтиви.
Аз винаги съм полагал всички усилия да стоя далеч от всякакви конфронтации с медиите, но съм сигурен, че партньорката ми, ако въобще бе чувала за това, по-скоро беше решила да го възприема като възможност, отколкото като задължение.
— Деймън! — извика тя от върха на стълбището.
Двамата с Кайли се движим в различни обществени кръгове. Като съпруга на телевизионен продуцент, тя се среща с доста хора от телевизионния бизнес и беше ясно, че познава Паркър отпреди.
Той се обърна, а Кайли забърза надолу по стълбите.
— Какво, за бога, правиш? — попита го тя.
С това матадорът размаха червеното платно. Бикът се приближи предпазливо.
— Аз ли какво правя? — попита Паркър. Липсваха само виковете „Оле!“ от обкръжаващата ги тълпа. — Търся истината. Хората искат да знаят истината, детектив Макдоналд, и разчитат на мен, за да им я предоставя. Ето това правя. Това съм правил винаги. Само че този път е нещо лично. Сестра ми беше убита и искам убиецът й да бъде изправен пред правосъдието.
Беше използвал онази глупост за петата жертва върху мен, а сега изведнъж се беше превърнал в скърбящ брат.
— Търсите ли въобще убиеца на сестра ми? — Опитваше се да я закове с един от вербалните си пирони, превърнали се в негова запазена марка. — Или са ви дали инструкции да подклаждате огъня около така нареченото признание на Евелин и да я заклеймите като убийца в опит да очерните кандидата за кмет, в който скъпата ми сестра вярваше толкова много?
Пламъците нямаше накъде повече да се подклаждат. Паркър започна нападение по всички фронтове. Беше опитал да подразни мен, но аз не хапя. Кайли обаче е друга работа. Тя хапе.
Операторът се завъртя, за да хване нейната реакция, и тя се взря право в обектива на камерата. Мис Макдоналд беше готова за кадър отблизо.
— Ти не искаш правосъдие. Последното нещо, което искаш, е да намерим убиеца на Евелин. Ти не преследваш убиец, преследваш ченгетата и кмета. Всичко, което всъщност правиш, е да експлоатираш смъртта на сестра си, така че да си покачиш рейтинга. Точно затова сте застанали на пътя ни. Имам един последен въпрос за теб, Деймън. Как, по дяволите, можеш да живееш със себе си? — извика тя. — Хората искат да знаят!
Не изчака отговора му. Качи се на предната седалка и затръшна вратата на колата. Докато аз потеглях, Паркър крещеше нещо в обектива на камерата.
Кайли погазва всякакви правила. И не само това, ами се радва на попаденията.
— Е, как се справих? — попита тя и ме дари с една широко ухилена физиономия. — Мислиш ли, че имам бъдеще в телевизията?
— Направо ме размаза — отвърнах аз и подкарах по Шейсет и седма улица към Парк Авеню. — Но след тази публична изява само се надявам да имаш бъдеще като ченге.
32.
Горен Ийст Сайд в Манхатън е един от най-заможните и престижни квартали на града, но за разлика от „Бел Еър“ в Лос Анджелис, тук богаташите не разполагат с пространство за строеж на разкошни жилища върху великолепни парцели. Недвижимите имоти в Ню Йорк са разположени вертикално, така че дори и апартамент за двадесет милиона долара може да остане незабелязан, ако се намира в сграда на четиридесет етажа.
Това, което се забелязва, са не толкова богаташките жилища като пететажната тухлена къща отпреди войната на Източна осемдесет и четвърта улица между Първо авеню и „Йорк“. От едната й страна имаше химическо чистене, а от другата — жилищна сграда с двеста апартамента. Избелялата й фасада е почти закрита от едно от онези класически аварийни стълбища с излющена боя, които са прикрепени към по-старите евтини жилищни сгради в града.
Точно там открихме Хортън ла Фльор — човека, който очевидно смъкваше процент от статистиката за доход на глава от населението в този иначе заможен квартал.
Позвънихме на вратата във вестибюла на сградата, идентифицирахме се и отидохме до апартамент 1А — първия на приземния етаж. Мъжът, който ни отвори, беше едър, висок над един и деветдесет и влачеше количка с бутилка кислород след себе си.