— Градска полиция на Ню Йорк — повторих аз. — Кой сте вие?
— Имате ли заповед?
— За какво ни е заповед? Тук сме само за да поговорим.
— Няма за какво да говорим. Омитайте се оттук.
И тогава чухме звука от другия край на коридора — беше ясен, силен и не можеше да се сбърка. Клик-клак! Отчетливото щракване от зареждане на пушка помпа, най-вероятно полуавтоматична.
Кайли не се поколеба нито за миг. Посегна към десния си хълбок и извади служебния глок.
— Легнете на пода! — изкрещя тя и не дочака отговор.
Десният й крак се стрелна право към чатала на дебелака и го изрита силно. Той сграбчи топките си, преви се надве и се строполи като канара в минна галерия.
Нямах представа колко от „императорите“ бяха вътре, нямах и желание да разбера. Извадих оръжието си също изкрещях през вратата: „Градска полиция на Ню Йорк! Свалете оръжията! Свалете оръжията! Веднага!“.
Приготвих се за първия залп, надявайки се вратата да е достатъчно дебела.
— Мамка му! — чу се глас от другата страна. — Нямате право да ни вадите оръжие!
— Не ни казвайте на какво имаме право и на какво не — извика Кайли в отговор. — Спряхме да се нуждаем от заповед още щом този задник зареди полуавтоматичната пушка. Извънредни обстоятелства. Хвърлете оръжията! Веднага!
— Добре, добре — отвърна някой и чух пушка да се плъзва по пода, последва я втора. — Идвам към вратата. Отмести си дебелия задник, Рупърт.
Все още стиснал чатала си, едрият мъжага се приплъзна встрани и един висок дългокос млад азиатец се появи на вратата и я отвори широко. Беше малко над двадесетте, с тънки засукани мустачки; на лицето му бе застинало намръщено изражение.
— Ти ли командваш тук? — попитах го аз.
— През повечето време, да — отговори той. — Но не и в момента. Сега, както изглежда, командвате вие.
— Как се казваш? — попитах аз.
— Джон Доу — отвърна той без ни най-малка промяна в намръщената физиономия.
— В моргата вече има достатъчно хора с имена Джон Доу, които чакат да бъдат разпознати — отбелязах аз. — А какво е истинското ти име?
— Джон До — повтори той. — „До“. В „Чайнатаун“ сме, хора.
Излизаше, че Донован и Бойл всъщност са знаели с кого разговарят, а просто бяха зле с правописа.
— Този дом е в траур. Какво искате?
— Разбираме и съжаляваме за загубата ви, но въпреки това трябва да поговорим. Тук ли да бъде, или в участъка? — попитах аз.
— Ти може да влезеш — каза До. — Кучката обаче остава отвън.
— Кучката или влиза — намеси се Кайли, — или ще те измъкне оттук и ще те прекара с маршова стъпка през цялата „Мълбери“, като през цялото време ти крещи по пътя чак до колата, която сме оставили на две пресечки оттук.
— Глупости! Паркирали сте отсреща.
— Значи ще се наложи да те върна обратно с маршова стъпка. Не ми пука за вашето правило „Без момичета в клуба“. Аз извиках „Полиция на Ню Йорк“, а някой тук вътре зареди оръжие, за което съм сигурна, че имате разрешително… — продължи тя.
— Какво търсите тук? — попита той и ни направи място да влезем.
— Търсим човека, който е убил Алекс Кан — отговорих аз.
До пушеше ръчно свита цигара, която вонеше на конюшня, и издиша облак дим към нас.
— Ние също — отговори той, — но можем да минем и без вашата помощ.
— Да поговорим за това — казах аз.
Стаята беше слабо осветена и оскъдно обзаведена — два дивана, няколко маси от изкуствен фурнир и сбирщина от най-разнообразни сгъваеми столове. В единия ъгъл в далечния край на стаята имаше и импровизирана кухня.
— Хубави мебели — отбеляза Кайли. — Пасват идеално на император.
— Разкажете за деня, в който изчезна Алекс — казах аз.
— Размотаваше се тук до единадесет сутринта. Излезе, за да отиде да види баба си, тя беше в болницата „Бийкман“. Щом не се върна до два следобед, започнахме да му звъним по телефона. Не отговори. Аз отидох до болницата. Майка му беше там. Жената ми каза, че въобще не е идвал. Проверихме апартамента му и навсякъде, където обикновено ходеше — нищо. Шест дни по-късно се появи в защитен костюм на една от пейките в метростанцията на Канал Стрийт. Вече разказах всичко това на двамата поничкаджии.