— За кого говорите? — попитах аз.
— Дефектив Донован и дефектив Бойл. Тези двамата непрекъснато ни тормозят, дори и когато жертвите сме ние.
— Да, знаем ги. Работят в този район, „Младежки патрул“.
— Те имаха ли някакви спорове с Алекс? — попита Кайли. До я изгледа, въпреки че нейното изражение беше изцяло неразгадаемо.
— Те са расисти. Мразят всички цветнокожи, но се гъбаркаха с Алекс много повече, защото той беше шефът. Мислите ли, че тези две ченгета наистина търсят човека, който е убил Алекс?
— Не знам за тях, но аз мога да ви уверя, че двете ченгета тук наистина търсят убиеца. И тъй като сме на една и съща страна, как върви вашето разследване?
— Не е никоя от другите банди — каза До.
— Сигурни ли сте? — зададе Кайли същия въпрос, който й докара пререкание с Ла Фльор.
До събра длани и наведе глава.
— Повече от сигурни, многоуважаеми детективе. Нашето разследване много щателно — каза той, пропускайки умишлено глаголите. Явно имитираше Чарли Чан — азиатски стереотипен герой, лансиран от холивудските студиа през тридесетте и четиридесетте години. След това се изправи и прекрати представлението. — Вие, ченгетата, сте много зле — каза той и намръщеният израз се върна на лицето му. — Когато този задник Хазмат уби Алекс, изпратихте тук детективи Тъп и Още-По-Тъп. Сега обаче, когато е затрил някаква богата бяла жена, не се отделяте оттук като… как му казвахте вие, кръглооките? „Бялото от ориза“? Искате ли да знаете кой уби най-добрия ми приятел Алекс Кан? Има един побъркан тип, който се мисли за някакъв проклет спасител и смята, че прави този град едно по-безопасно място за живеене. Ето, можете да го прочетете в днешния вестник! — каза той и бутна в ръцете ми оставения на масата вестник. Целият беше на китайски и единственото, което разпознах, беше снимката на Евелин Паркър-Стийл на първа страница.
36.
— Имах причина да извадя оръжие — каза Кайли веднага щом излязохме отново навън. — Още щом чух онази полуавтоматична…
— Ей, нямаш проблеми с мен — отвърнах, — аз бях точно зад теб. Не ми хареса как се справи с Деймън Паркър тази сутрин, но сритването на онзи по топките беше точно на място. Добра работа, партньоре!
— Благодаря — изгледа ме изненадано тя.
— Ти наистина си кучка — добавих аз, — и го казвам във възможно най-добрия смисъл.
Стояхме пред сградата и попивахме уникалните гледки, аромати и звуци на „Чайнатаун“ — този малък анклав, дом за едни и туристическа дестинация за мнозина други.
— Не разбирам — каза Кайли. — Алекс Кан е излязъл оттук в единадесет сутринта. Как е изчезнал просто така? В момента е малко след единадесет и виж, улицата е пълна с хора, в съседния гараж влизат и излизат коли, някой трябва да е видял нещо.
Тя се огледа вляво и вдясно, сканирайки бавно улица „Мълбери“.
— Не се мъчи да забележиш охранителните камери — казах аз. — Това е гангстерска територия. Дори и да е имало такива наоколо, вандалите отдавна са изпотрошили всичко.
— Значи може би ще се наложи да разчитаме на човешкото наблюдение — отбеляза тя и посочи към другия край на улицата.
Точно срещу щабквартирата на бандата се намираше парк „Колумб“. Това е и единственият парк в „Чайнатаун“, затова, естествено, градската управа го е нарекла на италианския откривател. Инициалите „КП“ се съдържаха и в пълното име на „Императорите — КП“.
— Паркът е пълен — каза Кайли. — Вероятно едни и същи хора идват тук всеки ден, за да си прочетат вестника, да разходят кучето, да карат ролери. С риск да се повторя, ще кажа „някой трябва да е видял нещо“.
— Някой е видял — отвърнах. — Проблемът е да ги накараме да говорят за това.
Пресякохме улицата и отидохме до входа на парка, където дузина китайци, мъже на възраст от двадесет и няколко до осемдесет и няколко години, се бяха събрали в полукръг, подаваха си цигара от ръка на ръка и гледаха двама мъже, наведени над импровизирана масичка. Двамата играеха го — традиционната китайска игра на две хиляди години.
Познавам играта. Баща ми ме научи на табла, когато бях на шест, след това на шах, а някъде по същото време се запалих и по играта го. Правилата са толкова прости, че всеки може да ги научи за десет минути, но стратегиите са толкова безкрайно сложни, че малцина могат да станат майстори в играта дори и за цял живот практика. Освен това играта е ужасно привлекателна не само за играене, но и за гледане.