Огледах играчите: единият беше около шестдесетгодишен, другият — около десетилетие по-възрастен. Мъжете явно не можеха да си позволят традиционната дървена дъска от обработена торея. Играеха върху грубо изрязано парче дъска с начертани на ръка квадрати. А вместо класическите японски камъчета от полиран гранит и мидени черупки, техните бели и черни пулове представляваха само евтина и автентична китайска пластмаса.
Въпреки това страстта, концентрацията и състезателният дух на играчите бяха повече от истински. Едно от нещата, което прави играта го толкова зрелищен спорт, са залозите, затова на масата имаше две десетдоларови банкноти. Погледнах към дъската и разбрах, че по-възрастният мъж има преимущество. За пет минути той спечели играта и прибра парите.
— Добър сте — казах му аз.
Той кимна с глава в знак на благодарност.
— Но аз съм по-добър.
Тълпата, която до момента не беше казала и дума на английски, явно разбираше достатъчно, за да се изсмее шумно.
— Имаш ли пари? — попита възрастният човек. — Или само голяма уста?
Той сложи една десетдоларова банкнота на масата.
Отворих портфейла си, извадих стодоларова банкнота и я сложих до неговите десет. Тълпата вкупом издаде гърлен звук — китайската мъжка версия на „Оооо!“.
— Ти имаш ли пари? — попитах аз. — Или само голяма уста?
Старият човек помисли няколко секунди, след което бръкна дълбоко в джоба на панталона си и извади няколко банкноти от по десет, пет и един долар. Не бяха достатъчно. Той ги натъпка обратно в джоба си и отвори древен портфейл, от който измъкна също толкова древна сгъната стодоларова банкнота. Разгъна я и я остави до моите пари.
Седнах срещу него.
Бях с черните и играех първи. Има една стара поговорка в играта го: „Играй бързо, загуби бързо“. За негова чест възрастният човек се отнесе с уважение към мен още от самото начало. Играеше внимателно, обмислено, като с равностоен опонент, а не така, сякаш бях само един бял многознайко, готов да се раздели със стотачката си. След пет минути осъзна, че наистина бях равностоен опонент.
Играта продължи почти час. Никой от нас не успя да вземе надмощие, а силно екзалтираната тълпа замлъкна, когато наближихме финала.
И тогава допуснах един лош ход. Не беше просто лош — беше тъп, дори много тъп. Знаех го, знаеше го и старецът. Пръстите му подръпнаха няколкото тънки сиви косъмчета на брадичката му и той се взря в мен, отначало объркан, но впоследствие му просветна.
Падах нарочно.
Той шляпна шумно белия си пул върху дъската и тълпата избухна в смях, с аплодисменти и с явна гордост от победата на сънародника си.
Той спечели.
Изправих се и се обърнах към армията от пушачи, която се беше утроила след момента, в който бях сложил първия пул на дъската.
— Аз съм добър — казах им аз, — но той е по-добър.
Те започнаха да ръкопляскат и да скандират, а аз за втори път се поклоних на победителя.
— От тази игра огладнях — казах, — къде мога да отида, за да хапна най-хубавите дим-съм?
— Най-хубавите дим-съм? — усмихна се старецът. — В дома на майка ми, провинция Гуандун, но мисля, че ще ти дойде малко далеч.
Групата отново задюдюка за моя сметка. Старият човек продължи да се усмихва и добави:
— Обаче ако искаш да се задоволиш с „недотам лоши дим-съм“, иди в „Ню Уонтон Гардън“ отсреща на улицата.
Поклоних се отново, кимнах на Кайли и двамата тръгнахме към ресторанта.
Както споменах, аз съм играч и току-що бях инвестирал сто долара и един час от времето на двама ни с Кайли в игра със старец, когото срещах за пръв път.
Сега трябваше просто да седна търпеливо в „Ню Уонтон Гардън“, да посръбвам чай и да похапвам „недотам лоши дим-съм“, докато чакам да разбера кой от двама ни всъщност беше спечелил играта.
37.
Тереза Салви свали робата си и погледна отражението си в голямото огледало. „На шейсет и три години, а все още нося размер четири. Никак не е зле“, каза си тя.
Гардеробната й беше с големината на главната спалня, а разполагаше и с втори гардероб със същите размери. Тук бяха ежедневните й дрехи. Обиколи закачалките с рокли и извади една тъмносива рокля на „Долче и Габана“ със средна дължина. Още преди години беше престанала да носи черно, но сега отиваше на среща с отец Спинели и тъмносивото щеше да създаде идеалното впечатление — все още опечалена, но и продължаваща живота си.