— Някога опитвала ли си от онези пикантни корейски пилета? — обърна се тя към Рейчъл и посочи с пръст към витрината.
— Не.
— Ще взема малко за вечеря за вкъщи. Ще си оближеш пръстите.
— Направо нямам търпение — измърмори Рейчъл и отново потъна назад в седалката си.
Лиз включи двигателя, шофира още четири пресечки и зави надясно по авеню „Харолд“. Да наречеш „авеню“ улица „Харолд“ беше доста великодушно, тъй като беше просто задънен трилентов път, покрай който имаше само шестнадесет къщи. Районът беше тих среднокласен квартал от област Берген в Ню Джърси, където една от най-известните детеубийци в Америка можеше да живее в анонимност.
Къщата на леля Пърл беше последната вляво. Лиз прибра колата в по-задния край на двойния гараж, затвори и заключи гаражната врата и двете сестри преминаха направо през вътрешния вход към кухнята.
— Това място не се е променило въобще още откакто бях дете — каза Рейчъл.
— Бебчо, това място не се е променяло, откакто леля Пърл е била дете. На това му се казва „щастието да живееш близо до роднините“. — Лиз отвори вратата на хладилника. — Купила съм ти вечеря за „добре дошла у дома“ — чийзкейк „Мия Филя Бела“ и бутилка шардоне.
— Звучи така, все едно си очаквала за вечеря „Отчаяните съпруги от Ню Джърси“. Я ми отрежи малко парченце от тортата и ми налей голяма чаша вино.
Лиз се ухили. „Голяма чаша вино“ — това беше нейната по-малка сестра, която познаваше и обичаше. Намери тирбушон и извади две чинии за торта и чаши за вино от горния кухненски шкаф.
— Майната им! — каза Рейчъл.
— Майната им на кои, сладурче? — попита Лиз, докато разрязваше фолиото около гърлото на бутилката.
— Прочете ли това? — попита Рейчъл и взе от кухненската маса сутрешния брой на „Ню Йорк Поуст“.
Заглавието от една дума на практика заемаше цялата първа страница:
Рейчъл разгърна на трета страница и прочете на глас:
— При шокиращ обрат на събитията около делото за убийството на Кими О’Кийф съдът се произнесе с присъда, която никой не очакваше. Майката, Рейчъл, бе обявена за невинна. Съдия Стивън Ливайн изглеждаше сломен и неискрен, когато благодари на съдебните заседатели за службата им. Изглежда, Негова Чест смята, както и на практика всички в този град, че съдебните заседатели са допуснали грешка. Ето това се казва справедлива и балансирана журналистика.
— Скъпа, много хора мислеха, че си виновна — каза Лиз и завъртя тирбушона така, че страничните му дръжки се отвориха. — Защо иначе мислиш, че трябваше да те измъкваме посреднощ? Каквато и да е присъдата, винаги се намира някой, който да заяви, че е несправедлива. Виж само какво стана с О Джей.
— О Джей беше виновен — отвърна Рейчъл, — а аз не съм.
Лиз извади тапата.
— Чу ли ме, когато казах, че не съм виновна? — повтори Рейчъл.
— Разбира се — отвърна сестра й. — Нали и аз бях там, когато съдебните заседатели излязоха с присъдата.
— По дяволите, Лизи, въобще не те питам за това. Казах, че не съм виновна, а ти не отвърна. Кажи ми истината — вярваш ли, че съм невинна?
— Рейчъл, толкова съм щастлива, че си свободна и не си в затвора. И това е самата истина.
— Не мога да повярвам! — поклати глава Рейчъл. — И то собствената ми сестра! Мислиш, че съм виновна за убийството на Кими, нали?
— Виж, денят беше дълъг. Малко вино ще помогне да се отпуснем — каза Лиз и извади тапата, заклещена в тирбушона, след което я хвърли в боклука. Нямаше смисъл да я пази, на двете сестри никога досега не им се беше налагало да затварят отново вече отворена бутилка.
— Малко вино няма да върне дъщеря ми — извика Рейчъл и захвърли вестника насред стаята. — Зададох ти въпрос. Да или не? Ти мислиш ли, че съм виновна?
В този миг вътрешната врата между кухнята и гаража се отвори рязко и двама маскирани мъже нахлуха в стаята с оръжие в ръце.
— Аз мисля! — каза единият от тях. — А сега залегнете на пода, и двете!
45.
Лиз все още държеше тирбушона. Тя бавно смъкна ръка и я скри зад гърба си.
— Хвърли го, кучко! — извика единият от двамата. — Да не би да ти приличаме на някакви скапани аматьори?