— Вижте го само! — възкликна госпожа Суийни. — Издокаран като Джон Готи и се разкарва насам-натам с тоя голям черен автомобил досущ като Тони Сопрано. Да не мисли, че не знаем, че е от мафиотския бизнес?
Свещеникът поклати глава.
— Госпожо Суийни, „Не ходи да клюкарстваш между народа си и не въставай против живота на ближния си“-смъмри я той. — Левит 19, стих 16.
— Мафиотският бос Джо Салви с федерално обвинение за рекет, „Дейли Нюз“, първа страница — изрецитира тя в отговор и притисна бузите си с длани в знак на привидно разкаяние.
Свещеникът се засмя. Възрастната жена бе непоправима, но без нея той беше изгубен.
— Не е нито Коледа, нито Великден — продължи тя, — значи какво, в името Господне, прави той тук?
— Не е ваша грижа. Семейство Салви са най-големите ни дарители, така че бъдете така добра да отнесете достопочтения си ирландски задник до кухнята и ни донесете кана прясно кафе. О, и кажете на отец Даниел да поеме службата вместо мен.
— Да, отче — каза тя и хвърли един последен поглед през прозореца. — Човек се чуди какво ли ще иска той толкова рано сутринта?
— Нямам представа — отвърна свещеникът.
— Дяволски сигурно е, че не е дошъл на изповед — продължи тя и се разкикоти, докато изнасяше достопочтения си ирландски задник през вратата.
Спинели потисна напушилия го смях. И добре за мен, че не е тук затова. Нямаше да ми стигне времето да изслушам всичко.
Три минути по-късно Салви вече беше пред вратата на кабинета му.
— Добро утро, отче — поздрави го той. — Надявах се да ви хвана преди сутрешната служба.
— Тази сутрин ще я отслужи отец Даниел, но ако и вие ще присъствате, ще отида да си взема одеждите — отвърна свещеникът.
— Поласкан съм, отче, но Тереза се моли достатъчно и за двама ни. Дойдох тук само за да направя дарение на църквата. Десет хиляди долара — поясни той.
— Мили Боже! — възкликна Спинели. — Мога ли да запитам какъв е поводът за това тъй радостно събитие?
— Дневникът на сина ми Енцо. За нас той означава страшно много — каза Салви без никаква следа от радост в гласа си. — Искам да ви благодаря за това, че намерихте и ни върнахте тази малка частица от нашето момче.
— Джоузеф, ние бихме били повече от благодарни да получим дарението ви, но не и посредством измама. Както казах на Тереза, една жена от нашите енориаши го е намерила. Тя ми го предостави, за да го дам на вас.
Салви кимна, сякаш чуваше това за пръв път, и извади чековата книжка от вътрешния джоб на сакото си.
— В такъв случай дарението ще бъде двадесет хиляди долара, но искам да го направя в нейна чест. Моля, кажете ми коя е тя, така че ние с Тереза да й изпратим благодарствено писмо.
— Сигурен съм, че тя ще се зарадва — отвърна отец Спинели. — Името й е Ема Фрай. Ще проверя сред документите си и ще ви дам и адреса й.
В този момент в кабинета влезе госпожа Суийни със сребърен поднос в ръце.
— Добър ден, господин Салви — поздрави тя. — Как е прекрасната ви госпожа тази сутрин?
— Чудесно. А вие как сте? — отвърна Салви, дарявайки я с най-смирената си усмивка на обществен дарител.
Салви подаде чека на свещеника, а Спинели на свой ред му подаде картонена визитка, която Салви сгъна надве и прибра в джоба на сакото си.
— Аз съм добре. Благодаря, че питате — отвърна госпожа Суийни. — Донесох на вас двамата малко горещо кафе и прясно изпечени кифлички.
— Ще ми се да имах време, но сега трябва да бягам — отвърна Салви и добави: — Мир вам, отче.
— Нека Бог да е с вас — отвърна свещеникът.
Салви кимна възпитано на госпожа Суийни, след което мина покрай нея и излезе от кабинета.
„Май получи това, заради което беше дошъл — помисли си тя. — А и тъй или иначе нямаше ник’ви кифлички.“
47.
Когато срещнах Черил за пръв път, реших, че тя е изцяло извън моята лига. Тя имаше докторантура от университета „Фордам“, аз имах само тенекиена значка от Полицейската академия. Тя беше латинокрасавица, а аз — някакъв безличен тип. И разбира се, тя беше омъжена за Фред Робинсън, а аз си имах категорична политика да не се забърквам с жени, пред чието първо име има „мисис“.
Това обаче не можеше да ме спре да си фантазирам. И тогава бракът й се скапа. Аз продължих да стоя настрана. Казвах си, че й трябва време, за да се адаптира, но мисля, че всичко в крайна сметка се свеждаше отново до първоначалната ми представа, че тя е изцяло извън моята лига.