— Съжалявам, че трябва да ви разочароваме, но ние сме елитният отряд — каза Кайли.
— О… Очаквах по-скоро нещо като морските тюлени.
— Разкажете ни какво се случи — подканих я аз.
— В единия миг аз и Рейчъл бяхме в кухнята и си говорехме, а в следващия двама маскирани мъже с оръжия нахлуха през вътрешната врата.
— Мислите ли, че може да са ви проследили от Ню Йорк? — попитах аз.
— Допусках, че е възможно да ни проследят, затова по пътя насам постоянно проверявах в огледалото за обратно виждане, но така и не видях никого. Дори и когато свих в еднопосочната улица. Нямаше никого.
— Какво стана, когато нахлуха?
— Накараха ни да легнем на пода. Единият завърза Рейчъл, другият прибра оръжието си, за да може да завърже мен, и тогава му забих коляно в топките. Знаете ли какво е крав мага? Това е израелска техника за самозащита.
— Знаем я добре — отвърна Кайли.
— Изучавам я, откакто ме ограбиха преди пет години. И ако ме беше нападнал само един, можех да го поваля, но срещу мен бяха двама.
— И какво стана тогава?
— Отнесоха ме в банята, завързаха ме и унищожиха всички телефони. След няколко минути ги чух да изнасят Рейчъл навън по алеята.
— Ако колата им е била паркирана наблизо, нямаше ли да я видите на идване?
— Не. Притеснявах се повече за това да не ме проследят. Изобщо не погледнах към паркираните коли.
— А можете ли да опишете двамата мъже? — попитах аз.
— Бяха облечени в черно. Единият беше висок към метър и деветдесет, другият беше по-нисък. И двамата бяха силни. По гласовете им реших, че най-вероятно са бели и доста млади. Знаеха какво правят, бяха като войници.
— Кой още знаеше, че ще доведете Рейчъл точно на този адрес? — попитах аз.
— Само аз и адвокатът, господин Уолок.
— Казахте ли и на някого другиго?
— Не. Господин Уолок е трябвало да каже на шефа на пробационната служба, но това е, защото съдия Ливайн след четиридесет и пет дни трябва да произнесе присъдата си по обвинението за излагане на дете на опасност и трябва да знаят къде е Рейчъл.
— Детективи — прекъсна ни Драйдън в този момент, — може ли да говоря с вас отвън за минута?
Последвахме го в задната част на къщата. Задната врата беше отворена насилствено. Дървената рамка беше пропукана, а един от стъклените панели на вратата лежеше разбит на парчета на пода пред нея.
— Имаме ли отпечатъци? — попитах го аз.
— Носели са ръкавици. Оставили са следи от стъпки, когато са минали през онази бъркотия в кухнята, и мога да кажа каква марка и какъв номер маратонки са носили, но се съмнявам, че това ще ни помогне. Ще ми се да можех да направя повече, но тези момчета са били професионалисти, а аз трябва вече да се изнасям оттук.
Той си тръгна, а ние с Кайли останахме да стърчим пред задната врата на къщата. Не разполагахме с каквато и да било следа.
— Направи ми една услуга — каза Кайли. — Излез оттук, иди до гаража и затвори вътрешната врата към кухнята.
Направих го. Пет секунди по-късно чух как някъде се счупи стъкло. Отворих вратата.
Кайли държеше пистолета си в ръка.
— Счупих още едно стъкло от тези панели на вратата. Чу ли ме? — попита тя.
— Разбира се, че чух.
— Значи, ако Рейчъл и Лиз са били в кухнята, когато онези са влезли в къщата, са щели да чуят разбиването на стъклото — каза тя.
— Но те не са го чули.
— Защото онези са влезли, преди Рейчъл и Лиз да се приберат — каза тя.
— Според Лиз никой друг не е знаел къде ще се крие Рейчъл.
— Някой е знаел — каза Кайли. — И те са били вече в къщата, чакали са я.
50.
— Същински бащичко! — отбеляза Джоджо, докато разгръщаше кожения тефтер, принадлежал на брат му Енцо. — Беше още в гимназията, а вече си беше развъртял хубав бизнес и одрусваше останалите хлапета. Дори е използвал семейния шифър.
Татко Джо Салви се усмихна и се облегна назад на кожения стол зад бюрото си, който беше наследил от баща си, а той пък от своя баща. Прокара палец по медния му обков и притисна длани към махагоновите облегалки, покрити със зелена кожа.