— Аз го научих на този код, когато беше на дванадесет — каза той.
— Той никога ли не ти е казвал? — попита Джоджо.
— Какво да ми е казвал?
— За кода. Ти научи мен, когато бях на дванадесет, но ми беше трудно да го запомня и не исках да ти казвам, затова го показах на Енцо. Той го разгада за две минути и след това ми го обясни. Беше хлапе само на девет години, но това си беше нашият Енцо с ум като бръснач.
— О, той беше умен — каза Джо и взе книгата от ръцете на сина си, след което погали нежно меката червена кожа. Енцо беше най-малкият му син, наречен на покойния му баща. Той беше и синът, на когото винаги бе планирал да предаде щафетата. Енцо имаше глава за бизнес. Беше истинска лисица. По-големият му брат беше биче.
— Тази госпожа Фрай, която е върнала книгата — каза Джоджо, — тя бяла ли е?
— Тя е от църквата „Света Агнес“ — отвърна Салви. — Каква друга може да е?
— Само се чудех, татко. Исках да кажа, винаги съм мислел, че черните от парк „Озон“ убиха Енцо. Те го мразеха, защото смазваше от бой техните гангстери.
Салви поклати глава.
— Мислиш, че тази госпожа Фрай е взела книгата от някакво черно хлапе от парк „Озон“? Не. Намерила я е в къщата си и се обзалагам, че нейният син я е скрил там в нощта, когато умря Енцо.
— Значи това хлапе Фрай… той е убил Енцо?
— Или е той, или знае кой го е направил.
— Тогава ме остави да си поговоря с него — каза Джоджо.
— За да се случи това, първо трябва да разбера кой е синът на госпожа Фрай и къде можем да го намерим.
— Няма проблем. Защо ние двамата с Томи Бой да не отидем дотам и да си поговорим малко с госпожа Фрай?
Салви потърка брадата си и си пое дълбоко дъх.
— Джоджо, ти наистина ли мислиш, че това да пратиш двама мускулести здравеняци, които да изплашат до смърт някаква възрастна жена, е най-добрият начин за действие?
— Не знам, папа. Така и не помислих за цялото нещо. Просто се опитвах да помогна.
— Ще има предостатъчно време за теб и за Томи Бой да помогнете — каза Салви и потупа сина си по коляното по същия начин, както би потупал домашното си куче по главата. — Засега обаче недей да мислиш. Аз знам точно как да се справя с това.
51.
— Аз ще карам — обяви Кайли, когато се върнахме при колата.
— След като ме помоли така мило, отстъпвам ти — отвърнах аз и й хвърлих ключовете. — Само имай предвид, че това е форд, а не батмобил.
— Това пък какво трябваше да значи?
— Значи, че не искам да преживея още едно самоубийствено возене като онова през Парк Авеню в понеделник.
— Ще карам като сладка стара дама — каза тя. — Точно като теб.
Кайли направи обратен завой, подкара по Харолд Авеню и зави наляво към „Броуд“.
— Мисля, че си права — казах аз. — Двамата мъже, които са отвлекли Рейчъл, са влезли в къщата преди пристигането й. Това е тихо малко градче. Лиз каза, че непрекъснато е гледала в огледалото за обратно виждане, а и в три часа през нощта няма начин някой да я е проследил, без да бъде забелязан.
— А откъде са знаели къде точно отива Рейчъл?
— Би било лесно да разберат, ако са истински ченгета.
— Ние с теб сме истински ченгета и не знаем — възрази Кайли.
— Но достатъчно лесно бихме могли да разберем. Достатъчно е да се обадим на приятел в пробационната служба или в офиса на областния прокурор. Вероятно оттам е изтекла и информацията.
— А според теб колко души в споменатите институции са знаели достатъчно, за да се осведомят къде е тайното място?
— Мисля, че са доста повече, отколкото ми се ще да разпитвам — отвърнах, — но за момента това е единствената ни следа.
Телефонът ми иззвъня.
— Кейтс е — казах аз и вдигнах.
— Къде сте? — попита тя.
Казах й.
— Двамата с Макдоналд ми трябвате незабавно.
— Можем да се върнем в офиса след…
— Не съм в офиса — каза тя и съобщи къде можем да я намерим.
— Какво става там? — попитах.
— Просто елате тук — отвърна тя и затвори.
— За какво става въпрос? — попита Кайли. — Ти дори не й докладва какво сме разбрали току-що.
— Тя не ме попита. Мисля, че в момента има нещо по-важно, с което да се занимава.
— Какво например?