— Не каза. Просто иска да се срещнем с нея в Куинс.
— И какво има в Куинс? — продължи Кайли.
— „Силвъркъп Студиос“.
— Бъзикаш ли се с мен, Зак? Защото, ако е така, да знаеш, че въобще не е…
Поклатих глава.
— Така каза тя. Да се срещнем в „Силвъркъп Студиос“.
— Заради Спенс ли е? Той добре ли е?
— Тя не спомена нищо за Спенс. Не каза нищо за абсолютно никого.
— Мамка му! По дяволите! — каза Кайли и заблъска с длан по волана. — Естествено, че ще е заради Спенс. За какво друго ще иска да ходим в „Силвъркъп“?
Партньорката ми включи сигналните светлини, настъпи педала на газта и батмобилът се втурна напред.
Затегнах предпазния си колан. Сладката възрастна дама зад волана беше заменена от една луда жена.
52.
Преминахме с бясна скорост през долното ниво на моста „Джордж Вашингтон“ в посока Манхатън и се спуснахме по „Харлем Ривър Драйв“.
— Кейтс вече ми е бясна заради малкото ми спречкване с Деймън Паркър — каза Кайли, когато се устреми по булевард „Франклин Делано Рузвелт“ и натисна газта до сто и десет километра в час.
— Ами ти направо обвини брата на жертвата в това, че използва смъртта й в своя изгода — отвърнах аз. — Не съм сигурен дали управлението би възприело това като „малко спречкване“.
— Е, ако Кейтс ме захапа заради това, представи си какво ще ми направи сега, ако е разбрала, че съпругът ми има проблем с наркотиците и влиза в спешното за втори път през последните три дни!
— Кой знае какво знае Кейтс? Тя не каза и дума за Спенс.
— Не е нужно да казва. Нареди ни да зарежем това, което правим, и незабавно да се срещнем там, където Спенс работи.
Кайли слезе от булевард „Рузвелт“ през Петдесет и трета улица, зави надясно по Първо Авеню и се стрелна нагоре по рампата към Куинс. Четиринадесет минути след обаждането на Кейтс вече влизахме в паркинга на „Силвъркъп“.
Пред входа ни чакаше количка за голф. Човекът зад волана беше Боб Райцфелд, бивш лейтенант от полицията, напуснал управлението след тридесет години служба и преминал към това, което самият той наричаше „смърт чрез пенсиониране“ — беше сключил договор за нощна охрана в „Силвъркъп“. Две години по-късно човекът вече беше начело на целия екип на охраната.
— Как е Спенс? — попита Кайли веднага щом се качихме на задната седалка.
— В краткосрочен план ще бъде добре — отвърна Райцфелд, докато управляваше количката по тесния коридор между студиата. — Ще го зашият в спешното. В дългосрочен план обаче твоето момче има проблем и Шели не може да го покрива още дълго.
— Откога Шели знае, че Спенс взема болкоуспокояващи? — попита тя.
— Поне от месец. Тогава за пръв път ми каза. Сега обаче всички актьори и екипът зад кадър знаят. Ако не излезе чист скоро, ще съсипе кариерата си.
— Своята кариера? Ами моята? — възкликна Кайли. — В момента съм водещ детектив в разследването на много важен случай. Утре сутрин Кейтс може да ме прати да следя шестокласници, които са си надраскали имената със спрей върху стената на училището.
Райцфелд спря количката, обърна се и я погледна.
— Нека да изясним: да не би да мислиш, че Кейтс е тук, защото Спенс се е надрусал и е съборил няколко прожектора?
— А за какво друго шефката ми може да се появи в студиото, където работи съпругът ми, и то само час след като е сгафил?
— Виж, Кайли, знам, че изглеждам като човека със синята униформа, който разкарва количката за голф, но допреди няколко години самият аз бях шеф на управление и мога да ти гарантирам, че капитан Кейтс не се е разкарала чак до Куинс, за да те накара да платиш за греховете на Спенс. Ако беше така, нямаше да доведе и кмета със себе си.
Думите му изненадаха и двама ни.
— И кметът ли е тук? — попита Кайли.
— Както и Ървин Даймънд и Шели. Всички те ви чакат в студио пет и макар че това не е моя работа, ще ви кажа, че последното, което им трябва, е някое стресирано ченге. Затова те съветвам да се стегнеш и да смениш физиономията си, преди да влезеш там.
Той отново се обърна напред и изминахме останалата част от пътя в тишина.
— Благодаря, лейтенант — обърна се Кайли към Райцфелд, когато той ни остави пред студиото. — Всичко ще бъде наред.
— Не го разправяй на мен. Кажи го на човека, с когото влизаш вътре — отвърна той и ни остави сами.