След това й запушиха устата, закопчаха я с белезници за една тръба и я оставиха без никаква храна, вода или надежда.
Разговарянето с Кими облекчаваше нещата. Тези две думи — мама идва, се превърнаха в нещо като нейна мантра. Въртяха се непрекъснато в главата й и тя си ги повтаряше тихичко с надеждата, че те можеха да я приспят, но на ослепително ярката светлина, студената влага и вонята на мръсотия заспиването беше много трудно.
А страхът го правеше направо невъзможно.
Мама е в тъмница, Кими. Но ти не плачи. Много скоро мама ще…
В този миг светлината угасна с изщракване, което отекна откъм вратата от гофрирана ламарина. Рейчъл рязко си пое дъх.
Те връщаха ли се? Или светлините работеха автоматично? Ами сега какво?
Последва шум. Запалиха двигател. И тогава го почувства — движението на въздуха. Някъде над главата й към нея духаше топъл въздух.
„Благодаря ти, Кими! Благодаря ти, Кими!“ — заповтаря тя. Главата й се отпусна към гърдите и тя остави тялото си да потъне в благословената топлина и тъмнината.
Съзнанието й тъкмо прекрачваше границата на съня, когато чу лай. Тя се стресна и се събуди. Към първото с ниско заплашително ръмжене се присъедини второ куче и тя изпищя от ужас, но единственият звук, който излезе от парцала, запушил устата й, беше само приглушен вой.
Лаят се усили и се чуваше все по-близо. Рейчъл отчаяно се опитваше да се освободи. Веригите около китките, глезените и врата й се впиваха в плътта й, а стаята около нея направо щеше да се пръсне от оглушителния лай и ръмжене на цяла глутница разярени кучета. Тихите й писъци продължаваха и в един момент тя изгуби контрол над пикочния си мехур, точно както някога, когато беше на девет и я беше нападнал питбулът на съседите.
Мама идва, Кими. Мама идва, Кими. Мама идва, Кими. Мама идва, Кими.
И тогава се чу глас:
— Готова ли си да ни кажеш истината?
Светлините се включиха рязко и лаят на кучетата изведнъж престана. Рейчъл се огледа из помещението. Нямаше никакви кучета. Видя само двама мъже, облечени в черно.
По-високият от тях, явно лидерът, отлепи тиксото от лицето й и извади топката, която бяха натъпкали в устата й.
— Готова ли си да ни кажеш истината? — попита я той отново.
Китките и глезените й кървяха, вратът й беше силно охлузен от веригите.
— Казах ви истината — проплака тя.
— Не, не си — отвърна той и отвори бутилка минерална вода „Поланд Спринг“, наклони я към устните си и изпи наведнъж половината от нея.
Рейчъл се взря във водата.
— Изглежда си жадна — каза мъжът. — Останалото е за теб. Само ми кажи кой уби Кими.
— Кълна се, че не съм убила Кими. Аз я обичах. Никога не бих наранила единственото си дете.
— О, да. Ти си направо Майка на годината, а това е голямата награда — отвърна той, вдигна бутилката и я обърна.
Рейчъл се разхлипа, когато водата плисна върху циментовия под.
— Съдът повярва, че не съм го направила. Защо вие не можете да повярвате?
— Съдебните заседатели са тъпаци — отвърна той — и бързат само да се приберат у дома. Ние обаче не сме нито едно от двете.
По-ниският от двамата, този, който се държеше по-добре, посочи към видеокамерата, поставена на триножник пред нея.
— Просто говори на камерата. Кажи ни какво се случи в действителност и ще ти дадем топла храна, много приятно изстудена вода и ще можеш да поспиш.
— Искаш да кажеш, че тогава ще ме убиете — отвърна Рейчъл.
— Така е — съгласи се лидерът, — смъртта е неизбежна. Болката и страданията обаче са по желание. Ето, нека да ти демонстрирам.
В ръката си държеше дървена кутия, която напомняше на Рейчъл за музикалната кутийка на майка й, която си спомняше още от дете.
Той я отвори и тя почти очакваше от нея да зазвучи приспивна песничка, но музика нямаше. В кутията имаше само някакъв странен метален инструмент. Рейчъл никога не беше виждала нищо подобно, но някак си знаеше, че е зло.
— Казва се задушаваща круша — поясни мъжът. — Някои я наричат круша на страданието. Тази тук е от шестнайсети век. Купих я от „Ибей“ за дванайсет хиляди долара.
Рейчъл стисна силно клепачите си.
— Отвори очи — заповяда бавно и заплашително мъжът, — иначе ще ти ги отворя насила.